Ерика Джонг - Страх от летене

Поръчах второ кафе и продължих да наблюдавам преминаващия парад. Ах, тези наивници в чужбина! Една двойка се целуваше на ъгъла на улицата, а аз ги фиксирах с мисълта за Ейдриън. Гледаха се в очите, сякаш там щяха да открият тайната на живота. Какво ли виждаха любовниците в очите си, докато се взираха един в друг? Един в друг? Мислех за шантавата си представа, че Ейдриън бе моят ментален двойник, и за това колко погрешна се беше оказала тя. Първоначално исках точно това. Мъж, който да ме допълва. Папагено за моята Папагена. Но може би тук се криеше и най-заблуждаващата от всичките ми заблуди. Хората не ни допълват. Ние се самодопълваме. Ако нямаме силата да се допълним сами, търсенето на любов става себеунищожение; и тогава се опитваме да се убедим, че себеунищожението е любов.

Знаех, че няма да се затичам след Ейдриън в Хампстид. Знаех, че нямаше да прееба живота си в името на великата себеразрушителна страст. Имаше някаква част от мен, която искаше да го направи, и друга, която презираше Айсидора, че тя е от тази порода жени, които дават всичко за любовта. Но нямаше нужда от преструвки. Не бях такава жена. Не ми допадаше идеята за пълното себеунищожение. Вярно, никога нямаше да бъда романтична героиня може би, но пък щях да остана жива. И само това имаше значение в момента. Щях да се прибера вкъщи и да пиша за Ейдриън. Щях да го запазя, пресъздавайки го.

Наистина понякога той ми липсваше до отчаяние. Гледах двойката да се целува и чувствах езика на Ейдриън в устата си. А проявявах и всички други сантиментални симптоми: продължавах да мисля, че виждам колата му отсреща, а по-късно и притичвах даже да проверя регистрационните номера. Стори ми се за миг, че разпознавам тила му в едно кафене; уви, оказах се вторачена в нечие чуждо лице. Продължавах да си спомням в най-странни мигове миризмата му, смеха му, шегите му…

Но с времето всичко щеше да мине. За съжаление винаги минава. Сърдечната рана, която първоначално усещаме невероятно чувствителна и при най-лекия допир, в края на краищата преминава през различните цветове на дъгата, докато престане да боли. Забравяме я. Забравяме дори, че имаме сърца — до следващия път. И тогава, когато се случи отново, се чудим как сме могли въобще да забравим. Казваме си: „Този път е по-силно, този път е по-хубаво…“, защото в действителност не можем да си спомним напълно отминалото.

„Защо не забравиш любовта и просто да опиташ да живееш живота си?“ — бе ме попитал Ейдриън. И аз бях спорила с него. Но може би той беше прав все пак. Какво ми бе дала любовта освен разочарования? А нищо чудно, ако търсех погрешните неща в нея. Исках да се изгубя в мъжа, да престана да бъда аз, щеше ми се да бъда пренесена в рая на взети на заем крила. Айсидора Икар — ето как трябваше да се нарека. А взетите на заем крила изчезваха винаги точно когато имах нужда от тях. Дали наистина не трябваше да ми пораснат собствени?

„Ти имаш работата си“ — беше казал Ейдриън. И за това беше прав. Оо, той се оказваше прав и за още какви ли не сбъркани дилеми. И наистина аз имах поне доживотен ангажимент, призвание, пътеводна страст. Със сигурност притежавах много повече, отколкото голяма част от хората.

Взех такси до Gare du Nord, предадох куфара си, обмених пари и проверих влаковете. Беше почти четири часът, а ферибот имаше през нощта в десет. Експресът не бе от най-бързите, онези с префърцунените имена, но се оказа единственият влак за Лондон, който можех да хвана. Купих си билет, макар че така и не ми бе ясно защо отивах в Лондон. Знаех само, че трябва да се махна от Париж. А в Лондон имах и работа. Там се намираше агентът, с когото ми се искаше да се видя, и разни други познати, разбира се, на които трябваше да се обадя. Освен Ейдриън в Лондон живееха и други хора.

Как убих следобеда — не съм съвсем сигурна. Прочетох вестника, разходих се, ядох. Щом се стъмни, се върнах на гарата; до влака оставаше още време и седнах да пиша в бележника си. Бях прекарала толкова часове в писане по гарите, когато живеех в Хайделберг, че почти веднага, след като се озовах отново в познатия ми свят, започнах да се чувствам направо като у дома си.

Докато влакът навлизаше в коловоза, малки съсиреци от хора започнаха да коагулират на перона. Имаха окаяния вид, присъщ на пътниците, които заминават на път в иначе обичайния за тях час за лягане. Старица плачеше и целуваше сина си. Две мърляви американски момичета дърпаха куфарите си на колелца. Една германка хранеше бебето си от шише и го наричаше Schweinchen. Всички изглеждаха като бежанци. Аз — също.