Ерика Джонг - Страх от летене

Домъкнах огромния си куфар до вагона и го затътрих по коридора; търсех някое празно купе. Най-накрая намерих едно, дето смърдеше на стари пръдни и разложени обелки от банани. Вонята на човечеството. И аз допринасях за нея. Какво ли не бих дала за една баня!

Повдигнах куфара си нагоре и само за бройка не успях да го плъзна на полицата за багаж. Заболяха ме

[# Прасенце (нем.). — Б. пр.]

подмишниците. Точно тогава се появи млад влаков служител в синя униформа и взе куфара от мен. С един замах го качи на мястото му.

— Благодаря ви — рекох и протегнах ръка към чантата си. Но човекът не обърна внимание на жеста ми.

— Сама ли ще бъдете? — попита двусмислено. Не беше ясно дали искаше да каже „сама ли желаете да бъдете?“, или „ще бъдете ли сама?“. След което започна да спуска всички щори. Колко мило от негова страна, помислих си. Иска да ми покаже как да се предпазя от досадата на останалите спътници, как да запазя купето само за себе си. Точно когато сте били на прага да се откажете от човечеството, се появява някой и ви прави някаква услуга. Служителят повдигаше облегалките за ръце, за да ми приготви легло. После прекара длан по седалките — знак, че това е мястото, на което трябваше да се изтегна.

— Наистина не знам дали е честно към другите — казах и се почувствах изведнъж виновна за лакомията си. Но мъжът не ме разбра, а аз не можех да му го обясня на френски.

— Вие сте seule? — отново попита той, като допря длан до корема ми и ме побутна към седалката. Изведнъж ръката му се озова между краката ми, а мъжът се опитваше вече насила да ме бутне долу.

— Какво правите? — изпищях, скочих като на пружина и го отблъснах. Знаех много добре какво правеше, ала осъзнаването ми бе отнело няколко секунди.

— Прасе такова! — избълвах. Онзи се усмихна извратено и повдигна рамене, сякаш казваше „от опит глава не боли“.

— Cochon! — извиках заради него и на френски. Той леко се захили. Какво толкова — не ме беше изнасилил и не разбираше възмущението ми. Все пак бях сама, нали?

В изблик на енергия се покатерих на седалката и грабнах куфара си, като почти го стоварих върху собствената си глава. Изфучах от купето, докато онзи просто си стоеше там, усмихваше се с развратната си усмивка и повдигаше рамене.

Бях бясна на себе си заради своето лековерие. Как можах да му благодаря за проявеното внимание, като

[# Сама (фр.) — Б. пр.]

всеки идиот би разбрал за намерението му да ми посегне веднага, щом пусне щорите? Каква глупачка се оказах въпреки всичките си светски претенции. Бях толкова светска, колкото едно осемгодишно дете. Айсидора в Страната на чудесата! Вечната наивница.

— Ама че си тъпа! — рекох си и закрачих надолу по коридора да търся друго купе. Този път желаех то да бъде нафрашкано. С монахини или с дванадесетчленно семейство, или и двете заедно. И същевременно се ядосвах, че не му бях фраснала един. Де да бях от онези умни жени, които носеха газови шпрейове или учеха карате! А може би се нуждаех от куче пазач? Някое огромно куче, тренирано за всякакъв вид услуги. Вероятно би вършило повече работа и от мъж.

Чак когато се настаних срещу хубавка малка семейна групичка — мама, татко и бебе, — ми хрумна колко смешен беше всъщност този епизод. Моето безцип-ебане! Моят непознат от влака! Ето че ми се поднасяше на тепсия собствената ми съкровена мечта. Фантазията, която ме беше приковавала върху вибриращата седалка на влака цели три години в Хайделберг, а сега — вместо да ме докара до възбуда — случилото се ме беше отвратило, отблъснало.

Учудващо беше, нали? Още един пример за загадъчността на човешката психика. Или може би моята психика беше започнала да се променя по неочакван за мен начин. Нямаше вече нищо романтично в историите за разни непознати по влаковете. Може би нямаше вече нищо романтично изобщо в мъжете?

Пътуването до Лондон се оказа чистилище. Като начало Да вземем спътниците ми в купето: старомоден американски професор, неговата жена повлекана и смешното им бебе. Съпругът се зае с разпита. Бях ли женена? Какво можех да му отговоря? Вече наистина не знаех. Ситуацията щеше да бъде много по-лека за някой мълчаливец, но аз съм от тия малоумници, дето изпитват непреодолимо влечение да излеят историята на своя живот на всеки случаен минувач, който ги попита. Беше ми необходимо сериозно усилие на волята, за да кажа едно просто „не“.

— Може ли такова хубаво момиче като вас да не е женено?

Усмихнах се. Айсидора Сфинкса. Дали да започна една малка тирада за брака и за потискането на жената? Дали да си спечеля симпатията им, като им кажа, че любовникът ми ме е зарязал? Дали да се направя на храбра и да им съобщя, че мъжът ми се е удавил в психотерапевтичен жаргон във Виена? Дали да намекна за лесбийски мистерии, неизвестни на тях самите?