Бренда Джойс - Завоевателят

— Моля, седнете — проговори любезно тя и кимна на Гай. Очите на норманина я опариха като тлеещи въглени, и това не й хареса. Жадните мъжки погледи не бяха новост за нея, струваха й се естествени като вятъра и дъжда. Но никога преди това не беше виждала такъв огън в очите на мъж.

Тя посмя отново да го погледне. И отново срещна очите му. Сейдри скръсти ръце пред гърдите си и рязко му обърна гръб. Цялото й тяло трепереше.

Преди да умре, баща й се постара да й намери съпруг. Сейдри беше на петнадесет години, когато старият граф започна да й търси жених, и на седемнадесет, когато той умря. Първият избор на могъщия граф на Мерсия падна върху втория син на един лорд от северните области, Джон Ландувър — Сейдри имаше възможност да се запознае с него на един рицарски турнир. Момъкът беше с тъмни къдрици, висок ръст и много представителен. Челото му беше гладко, тъмните очи светеха топли и добри. Да знае, че скъпият й баща е избрал за нея именно този мъж — това я изпълваше с искрена радост. Скоро дните и нощите й бяха изпълнени с мечтания за блестяща сватба, щастлив брак и красиви розовобузи деца накратко, тя си мечтаеше за щастлив живот под вечно слънце.

Джон отклони поканата на графа.

Нито обещаната зестра, нито цялото злато на света, нито дори просторните земи не били в състояние да го накарат да се ожени за вещица, гласеше обяснението му.

Бащата каза на дъщеря си, че е променил мнението си, защото момъкът не бил достатъчно добър за нея, но истината стигна бързо до ушите на Сейдри — в господарската къща непрестанно се обменяха клюки. Пред баща си и братята си тя съумя да скрие болката, която я изгаряше, но нощем в стаичката си проливаше горещи сълзи, призоваваше всевишния и горчиво го питаше защо я е наказал с този недъг, който караше хората да я смятат за вещица.

Графът й намери и други кандидати за женитба, но Сейдри ги отклони, под предлог че не ги харесва. В действителност възраженията й се дължаха на сковаващия страх от нов отказ. Нямаше да понесе ново отхвърляне. Знаеше, че никой няма да я поиска за жена — нито сега, нито в бъдеще. Като се преструваше умело на равнодушна, тя отхвърляше един по един кандидатите, които й представяше старият граф, и погреба окончателно надеждите си за семейно щастие.

Ала този норманин я гледаше с пламтящи очи, с дива похот.

Той я желаеше.

Гай беше много смутен от поканата й да седне при нея и да се нахранят заедно.

— Господарке…

Сейдри наля бира в чашата и я подаде на надзирателя си.

— Позволено ли ви е поне да пиете?

— Разбира се — отговори Гай. — Благодаря ви. — Той изпразни чашата на един дъх.

Сейдри разбра, че той се приближава и се постара да не поглежда в тази посока. Ала пронизващият му поглед я накара да вдигне глава. Лицето му бе безизразно, крачките — големи и решителни. Тя издържа на погледа му, макар че й бе много трудно. Даже да бе негова пленница, никога нямаше да му покаже страха си.

— Вероятно се наслаждавате на мекия вечерен въздух, уважаема госпожице? — попита учтиво той и сините му очи обходиха фигурата й.

Сейдри се надигна и двамата мъже побързаха да й помогнат да се изправи. Тя пренебрегна норманина и улови ръката на Гай.

— Досега да — отвърна хладно тя. — Но изведнъж стана потискащо задушно. — С тези думи тя обърна гръб на норманина и си влезе в палатката.

Ролф се загледа мрачно в коженото платнище. После се обърна към Гай, който беше втренчил поглед в короната на близкото дърво.

— Не се бой — изръмжа сърдито той. — Няма да те накажа.

— Тя само ми предложи да хапнем и пийнем заедно — защити се Гай.

— Забелязах — отвърна кратко Ролф и рязко се обърна да си върви.

Сейдри изчака, докато напитката подейства. След известно време надзърна през един процеп на платнището. Гай беше седнал и с усилие държеше очите си отворени. Тя огледа бързо останалите нормани и установи, че са седнали да вечерят. Един свиреше на виола. От водача им нямаше и следа, което тя отбеляза със смесица от благодарност и подозрение. Къде ли се беше запилял?

Все едно. Тя трябваше да се възползва от удобния случай.

Сейдри пристъпи към задната стена на палатката. Кожите бяха здраво съшити и затъпкани и тя положи немалко усилия, докато успее да ги повдигне. Легна по корем и с мъка се изтегли навън. Запълзя безшумно, докато стигна първите дървета. Там спря за малко, вслуша се в гласовете и смеха на норманите и си пожела да беше тъмна нощ.

Приклекна предпазливо и затича в посока към селото под защитата на дърветата. Трябваше да остави зад себе си опожарените руини, едва тогава щеше да се почувства по-сигурна. Надяваше се, че никой от норманите няма да потърси изостанала слугиня, за да насити похотта си с нея. И отново се запита къдели беше той.