Бренда Джойс - Завоевателят

— Пуснете ме — помоли със слаб глас тя.

— Може би… — продължи той и устата му приближи нейната. Долната устна беше по-пълна от горната и красиво извита. — Може би наистина си вещица.

— Не — отговори с неочаквана сила тя. „Не съм вещица!“ Толкова й се искаше да му го докаже.

Ръката му се плъзна по нежните й ребра и продължи към гърдите. Сейдри потрепери от това нежно докосване. Искаше да го отблъсне, но сякаш се опита да отмести скала. Ръката му обхвана гърдата й. Със сигурност беше усетил лудото биене на сърцето й. Нямаше да посмее да продължи милувката. А може би…

Никой мъж не бе посмял да я докосва така.

Ръката му, нежна като пеперудено крило, помилва закръглеността й, дланта му притисна чувствителното зърно, и то веднага се втвърди. Дрезгав звук, смесица от уплаха и наслада, се изтръгна от гърлото й. Ръката му продължи пътя си към гърба й. Той се наведе над нея и устните му се впиха в нейните.

Сейдри забрави, че имаше насреща си неприятел. Остана само усещането за устата му върху нейната — леко отворена, мека и примамваща. Тя усети как ръката му гали рамото й и се предаде на милувката. Значи това беше целувка — това бяха насладите на плътта. Когато Ролф се отдели от нея, тя примигна замаяно.

Той я погледна и се усмихна едва забележимо с непоносимо самодоволство.

Това я отрезви и тя замахна.

Ударът дойде слепешката, без да е помислила за последствията, и изрази целия й гняв и отчаяние. Мъжът светкавично извърна глава настрани и ръката й само досегна бузата му. Сърцето й биеше с такава сила, че всеки момент щеше да изскочи от гърдите й. Тя остана напълно неподвижна, не можейки да повярва в онова, което беше сторила.

В първия момент лицето му изрази неразбиране. В следващия обаче устните му се опънаха в тънка линия. Той улови ръката й и грубо я привлече към себе си.

— Не! — изплака отчаяно тя.

Ръката му я задържа, устата му отново завладя нейната. Този път целувката не беше мека и примамваща. Той беше завоевателят, тя подчинената. Устните и се подуха под насилствената целувка. Той изискваше пълното й подчинение, доказваше й господството си. Зъбите му се удариха в нейните, когато я принуди да отвори уста. Сейдри се извиваше в ръцете му като лисица в железен капан, но съпротивата й бе напразна. Когато Ролф най-после я освободи, тя пое мъчително въздух и изхълца, разтърсиха я силни тръпки.

— Нито един човек на света — изръмжа норманинът с пламтящо от гняв лице и трескаво дишане — не е посмял да стори онова, което се осмели ти.

— Вървете по дяволите! — изкрещя вбесено Сейдри и стисна ръце в юмруци. — Проклинам душата ви! Ще я пратя да се мъчи в най-черните дълбини на ада!

Мъжът я гледаше, неподвижен като статуя. Само мускулите на лицето му играеха.

Сейдри се отдръпна назад, докато усети стената в гърба си. Пленница. Тя беше пленница. И макар че никога нямаше да му го покаже, изпитваше страх. Смъртен страх.

Погледите им отново се срещнаха. Тя си заповяда да не отмества поглед въпреки ледения страх, който се впиваше в сърцето й. Ъглите на устата му отново се вдигнаха.

В следващия миг, по-бърза от светкавицата, ръката му се стрелна към корсажа й.

— Какво е това? — попита тържествуващо той и вдигна кожената торбичка.

В сърцето й отново пламна гняв.

— Върнете ми я!

Преди да е успяла да реагира, той скъса шнура и прибра торбичката в джоба на жакета си.

— Копеле! — Никога преди това не беше употребявала тази грозна дума. — Жалко копеле!

— Няма да ти позволя да тровиш хората ми — отговори мрачно той.

— Надхитрихте ме! — изпъшка безсилно Сейдри.

— Какво говориш? — ухили се надменно той. — Аз съм мъж, а ти си само жена. Вземам всичко, което поискам. Или предпочиташ да заповядам да те набият?

Сейдри отново стисна юмруци в безсилен гняв.

— Не се опълчвай срещу мен, Алис. Както имаше възможност да се убедиш, ние с теб се разбираме добре, дори много добре. — Погледът му беше устремен към вълнуващата се женска гръд и изпъкналите зърна, които се очертаваха под вълнената риза.

— Никога, никога!

По смело изсеченото лице се разпространи дяволска усмивка.

— Отричай, колкото си искаш, защото много скоро вече няма да имаш възможност да отричаш.

Той тръгна да си върви, но на входа се обърна още веднъж:

— Няма да можеш да отречеш и мен, защото винаги ще съм до теб.

Винаги когато беше уплашена или тъжна, Сейдри сънуваше един и същи сън. Сънува го и тази нощ.