Бренда Джойс - Завоевателят

Тя беше седемгодишна, стоеше на стълбите пред господарската къща и примигваше срещу утринното слънце. Чу весел детски смях, потърси с поглед и видя група момчета и момичета на нейната възраст и малко по-големи, деца от селото, които познаваше, с които растеше. Несъщата й сестра Алис, две години по-малка от нея, играеше на гоненица с приятелите си.

Сейдри вдигна полите си, спусна се като вятър надолу по хълма и се смеси с играещите деца. Редрик, едно момче от селото, я подгони и тя избягна умело протегнатите му ръце, като пищеше весело.

Сейдри беше толкова увлечена в играта, че се сблъска с Алис. Дребното тъмнокосо момиче се спъна и падна в тревата. Алис изпищя пронизително. Децата престанаха да играят, заобиколиха ги и видяха, че коляното й е одраскано.

Сейдри изпита угризения на съвестта.

— Много съжалявам, Алис, аз…

— Ти ме блъсна!

— Но не нарочно.

— Тя ме блъсна!

— Стига, Алис — намеси се Редрик, който с тринадесетте си години беше признатият авторитет в групата. — Стана случайно. Хайде, да си продължим играта. Ще ти помогна да станеш.

Очите на Алис плуваха в сълзи.

— Кой ти е разрешил да играеш с нас?

Сейдри усети пробождане в сърцето и отстъпи крачка назад.

— Ще отида да повикам баба — предложи тя. Искаше да помогне на Алис, желаеше го от цялото си сърце. Неволно беше причинила болка на сестра си и жадуваше да поправи грешката си. Лошото беше, че не можеше да стори нищо, защото Алис не можеше да я понася.

— Не! — изпищя пронизително момичето. — Казват, че тя е вещица, и аз няма да й позволя да ме докосне!

Сейдри потрепери като от удар. Все по-често чуваше хората да шепнат тази ругателна дума, когато тя беше наблизо. Досега затискаше ушите си и бързаше да се отдалечи, объркана и уплашена.

— Баба й не е вещица — възрази колебливо Редрик.

— Мама каза така, а тя знае по-добре. И всички други го казват — отговори Алис и го погледна мрачно. Заобиколилите ги деца пристъпваха смутено от крак на крак, някои закимаха с глави в знак на съгласие.

— И моята майка казва, че бабата е вещица — побърза да потвърди русата Джослин.

Алис стана без чужда помощ.

— Махай се оттук, Сейдри! Нямаш право да играеш с нас.

Сейдри не се помръдна от мястото си, макар че лицето й пламтеше от смущение. Тя обходи с плах поглед децата.

— Разбира се, че може да играе с нас — възрази спокойно Редрик. — Хайде, аз гоня!

Децата се разпръснаха.

— Аз няма да играя с тази вещица! — изкрещя Алис и затропа с краче.

Сейдри се скова, страхът и смущението я задушаваха. Тя примигна срещу сестра си. Не можеше да схване думите й. Сигурно не беше чула добре.

— Вещица! — извика подигравателно Алис.

Сейдри се сви смутено.

— Не съм вещица — прошепна задавено тя.

— Вещица си! Всичко го казват. Вещица!

Сейдри беше готова да избухне в сълзи. Алис нямаше това предвид. Не можеше да е вярно. Децата я зяпнаха любопитно, малките — уплашено, Редрик и Бет — подозрително. След минута потиснато мълчание Редрик заговори уверено:

— Глупости, това не може да е вярно. Тя не е вещица.

Бет, която беше само една година по-малка от него, вирна брадичка.

— И аз съм чувала хората да говорят. Може би наистина не бива да й позволяваме да играе с нас.

Сейдри сведе поглед към земята.

— Но аз не съм вещица — промълви с мъка тя. Горещи сълзи запариха в очите й. Думите на малката й сестра отекваха болезнено в ушите й. Потискащо, добре познато ехо. Изпита смъртен страх. Вдигна поглед и изтри очите си.

И тогава стана страшното.

— Погледнете я! — изпищя Алис. — Погледнете я, деца! Наистина е вещица!

Сейдри се отдръпна стреснато. Децата я зяпнаха с див ужас.

— Тя има зъл поглед — изохка смаяно Бет. — Божичко, никога не съм виждала подобно нещо!

Децата не преставаха да я зяпат…

Сейдри се събуди.

Сърцето й биеше болезнено. Тялото й беше окъпано в пот. Очите й — пълни със сълзи. Сълзи за малкото момиче, което за първи път се бе сблъскало с грозната реалност. Защото това не беше само кошмар. Точно така беше станало.

След тази случка децата я избягваха и я изключиха завинаги от игрите си. Винаги когато поискаше да поиграе с тях, те приключваха играта и се разбягваха. А Алис не преставаше да съска в ухото й злобната дума:

— Вещица!

Сейдри седна в меката постеля. Така копнееше баща й да е още жив. Никога нямаше да забрави как след случилото се на поляната беше изтичала при него, обляна в сълзи, как той я вдигна, сложи я в скута си и я утеши. Тя го помоли да й каже истината.