Бренда Джойс - Виолетов огън

На следващата сутрин го болеше силно главата, когато слезе късно, за да закуси с родителите си.

— Добре ли прекара снощи? — попита Дерек с усмивка.

Миранда смушка мъжа си с лакът. Постъпката й не подхождаше много на една дама.

— Не го насърчавай да се държи като някой пройдоха — предупреди тя.

— Ще му се отрази добре — защити се Дерек.

Рейд изстена.

— Мисля да се връщам в леглото.

— Не, няма да го направиш — изрекоха едновременно родителите му. Дерек остави Миранда да продължи. — Идваш с нас.

— Мамо…

— А ти какво искаш да правиш? Цял следобед да пиянстваш в бара? Виж колко хубав е денят!

Рейд отстъпи. Чувстваше се твърде изморен, за да спори с нея.

Последва с усилие родителите си. Наоколо тичаха деца и се разхождаха младежи. Стопаните се перчеха под навесите с най-хубавия добитък в окръга. По сергиите бяха изложени на показ чудесни домашно тъкани дрехи. Един пътуващ търговец бе разтоварил червения си фургон и бе извадил навън всичките си стоки. Амбулантните търговци предлагаха захарен памук. Една циганка гадателка се опита да го подмами да влезе в палатката й със съблазнителна усмивка, но той й отказа учтиво. Изложените за продан яркоцветни юргани, детски балончета и кученца допълваха картината на празненството. Една млада жена им връчи по един позив. Веднага щом видя заглавието „Подкрепете правото на жените да гласуват“, вътрешностите му се свиха и му прималя. „Няма ли да свърши това някога?“, помисли си гневно той и смачка неприятната хартия. Завинаги ли ще го измъчват спомените за една мъртва жена?

— Те имат ораторка — извика Миранда. — И тя говори в момента! Казва се Елизабет Кади Стентън. О, колко искам да я чуя!

— Повярвай ми, мамо — каза Рейд, — ще се отегчиш.

Миранда се обърна към него.

— Интелигентна ли съм колкото баща ти или не? — запита тя.

Рейд се почувства неловко, видя погледа на Дерек и забеляза, че баща му едва сдържа смеха си.

— Разбира се, че си — той не излъга от учтивост, а каза истината.

— Да не би да смяташ, че стоя по-долу от баща ти?

— Разбира се, че не.

— Смятам, че си казах достатъчно ясно мнението — заяви Миранда.

— Май съм си взел за жена екстремистка — засмя се Дерек. Двамата с Рейд тръгнаха след дребничката Миранда, която закрачи отпред.

Рейд потисна страха си. Знаеше, че не трябва да отива и да слуша речите на тази ораторка. Усещаше, че това само ще отвори незарасналите му рани. Но беше безсилен да спре движението на тялото си напред. Дребната Миранда с мъка си пробиваше път през множеството. Мъжът и синът й я следваха. Рейд погледна към обикновената, скромно облечена жена, която стоеше на подиума, но не чуваше думите й. Зад нея имаше десетина стола, подредени в редица. Там седяха другите оратори. Когато видя за пръв път познатия блед профил и блясъка на грижливо събраните в кок червени коси, той разбра, че е сбъркал и го заболя толкова силно, че спря да диша. Невъзможно бе това да е Грейс.

Но след това тя обърна главата си към него.

В същия миг пронизващата болка го върна в настоящето. Това беше Грейс!

Тя пребледня, а виолетовите й очи се разшириха от изненада.

Това беше Грейс! Тя беше жива!

Той блъсна хората, майка си и баща си. По лицето му се изписа мрачно и заплашително изражение. Насочи се към подиума с решителни и целеустремени крачки. Тълпата замърмори от дръзкото му напредване. Говорителката не успя да завърши изречението си.

— Кой ни прекъсва? Сър! Извинете ме…

Грейс беше станала. Не го изпускаше от поглед. О, господи, тя беше жива!

Грейс се наведе към него, сякаш се готвеше да го посрещне. Рейд закрачи с още по-широки стъпки. Най-неочаквано тя скочи и хукна да бяга. Не успя да направи и две крачки и той я хвана. Метна я на рамо. Тя изкрещя.

— Пусни ме веднага!

— Кой е този човек? — възкликна разгневено Елизабет Кади Стентън. — Няма ли кой да го спре? Той ще отвлече едно от момичетата ми!

Рейд я понесе през тълпата, която се разтваряше пред него като Червено море пред Мойсей, като виждаше ожесточеното му изражение. Свали я на земята и й помогна да се изправи. Тя го погледна. Очите й блестяха ярко. Рейд си пое дълбоко дъх. Грейс се хвърли на врата му с радостен вик, а той я притисна до себе си, като стенеше. Прегръщаше я и я люлееше със затворени очи. Произнасяше името й непрестанно като в молитва.

— Наистина ли си ти? — извика той и обгърна с ръце лицето й. — О, Грейс…

Тя извика:

— Толкова ми липсваше, Рейд…