Бренда Джойс - Виолетов огън

— Чакай, Рейд!

Но той не спря. Сякаш поглъщаше разстоянието с големите си крачки. Грейс се завтече след него.

— Чакай, Рейд, моля те!

Настигна го и сграбчи ръката му. Той се освободи от нея, без да я поглежда. Тя спря и се облегна на едно дърво, като дишаше тежко.

— Моля те — задъхано каза тя. — Почакай.

Той не спря, нито се обърна назад.

Грейс имаше чувството, че е смъртно ранена. Отпусна се на земята в основата на дървото и заплака. Тя го бе наскърбила, а бе много по-лошо да му причинява болка, отколкото да страда самата тя. Мили боже, какво да прави сега? Тя дори не му каза „не“. Говореше истината, когато му заяви, че й трябва време, за да си помисли. Така беше, за бога!

Знаеше, че й е невъзможно да се омъжи за него.

Той ще я лиши бавно от нейната независимост, или поне ще се опита да постигне това. Бракът им ще се превърне в безмилостна битка. Няма ли да започнат да се мразят един друг?

Той иска да се ожени за нея. Това означава ли, че я обича? И ако е така, как е възможно да иска да й отнеме най-важните за нея неща на този свят? Нещо по-лошо, защо сърцето моли разума й да се примири с това?

— Никога няма да мога да се омъжа за него. Произнесени на глас, думите й зазвучаха искрено. Изправи се на крака. Беше взела решението си веднъж завинаги.

„Какво да правя сега? Ще се махна.“

Грейс се мразеше. Не искаше да си отива. Но трябва ли да остава тук и да играе ролята си на любовница до другата година, когато приключва споразумението им, и да чака да се случи неизбежното? Да враждуват с Рейд като котка и куче? Ще може ли да издържи да го обича и да бъде с него, щом знае, че връзката им е обречена на провал? И ако тя напусне, няма ли да си тръгне и той? Тя беше сигурна, че той ще продължи да се противопоставя на Форд, докато тя е тук и го гледа. Но ако я няма…

Тази мисъл й вдъхваше най-много надежда. Ще принесе с радост в жертва оставащото им време, за да осигури безопасността му.

Грейс намери кошницата за пикник и се наведе, за да я вдигне. Точно когато се чувстваше не чак толкова зле, видът на изоставената кошница й напомни за станалото току-що. Заплака отново. Каза си, че ако трябва да бъде наистина честна към себе си, е длъжна да признае, че в момента има само едно място, където иска да се намира — в прегръдките на Рейд. Искаше й се да го моли за прошка и да смекчи болката му.

След няколко минути забеляза, че не е поела по пътека, която ще я отведе до пътя към града. Поради дълбокото си вълнение бе тръгнала по едва забележима пътечка. Подвоуми се. Не беше сигурна накъде да върви. После реши, че пътят се намира пред нея и с малко късмет ще го намери бързо. Няколко минути Грейс крачеше с нарастващо безпокойство, докато не видя най-накрая едно сечище между дърветата пред нея. Имаше нещо познато в ливадата отпред и тя почувства облекчение. След това се спъна в някаква издатина и притисна ръка до устата си.

Това беше ливадата, на която се намираше църквата, където тя беше преподавала. Само че сградата я нямаше. Беше напълно разрушена. Не бе останало нищо, освен пепел, мръсотия, следи от пожар и изкривена купчина от желязо.

Сълзи изпълниха очите й. Такова насилие, такава склонност към унищожаване… такава омраза. Грейс усети, че ще заплаче отново. Но не й бяха останали непроляти сълзи. Вместо това тя се наведе към едно почерняло дърво и го прегърна силно, за да облекчи някак страданието си.

Върна се в хотела със свито сърце. Влезе в тяхната стая. Рейд не я погледна. Той изтриваше крема за бръснене от лицето си. Беше само по панталони и ботуши. Грейс усети, че в гърлото й засяда буца.

— Рейд?

Никакъв отговор. Той загреба купчина пари от бюрото и ги напъха в джоба си.

— Рейд?

Той едва я погледна и сви рамене. Грейс се ужаси. Той я изоставяше. — Рейд?

— Какво, Грейс?

Той се държеше толкова студено, че сърцето й едва не спря да бие.

— Излизаш ли?

Този път той я погледна с присвити и леденостудени очи.

— Не си прави труд да ме чакаш.

Грейс едва не се задави, докато го гледаше как й обръща гневно и презрително гърба си. Рейд си облече с пренебрежителни жестове светлосиня жилетка и светлокафяво сако. Мина покрай нея, сякаш тя бе невидима. Вратата се затръшна силно зад него. Той изчезна от погледа й.

Върна се чак призори, когато тъкмо бе започнало да се развиделява. Грейс не беше спала изобщо. Очите й бяха почервенели от плач. Лежеше вдървено по хълбок на своята страна на леглото и се преструваше, че спи, но се вслушваше във всяко негово движение. Веднага разбра, че той е трезвен, защото си смъкваше дрехите подред една след друга. Сърцето й сякаш бе замръзнало в гърдите й и тя се помоли наум той да легне в кревата, да я вземе в прегръдките си и да й каже, че я обича. Вместо това той се покатери на леглото, оставяйки празнина от два фута между тях, и веднага заспа. Беззвучният й плач беше най-мъчителното преживяване, което беше имала някога.