Бренда Джойс - Виолетов огън

— Добро попадение — отвърна спокойно той, без да й казва, че досега не е срещал жена, която да не обича шоколад.

— Донесъл си ми прекалено много подаръци — смъмри го тя.

— Отвори още един.

Тя посегна към една кутия.

— Не тази, другата до нея.

Тя го погледна, усмихна се и взе кутията, която той побутна към нея. Разопакова я бавно и измъкна лек ефирен пеньоар, украсен с дантела и оцветен в най-мекия оттенък на бялото. След него се появи една много фина нощница.

— О!

— Харесват ли ти? — попита нерешително Рейд.

Харесаха й. Трябваше да си признае, че й харесаха. Платът бе прозрачен, но дрехите бяха наистина изкусно ушити, а шевовете — изящни и едва забележими. Тези дрехи подхождаха повече на някоя принцеса.

— Само кралица трябва да ги носи — рече тя и премигна, за да прогони една внезапно бликнала сълза.

— Ти си кралица — каза той и взе ръката й. — Моята кралица. Погледите им се преплетоха.

„О, дали наистина иска да каже това“, помисли си тя. „Защо не ми вярва Грейс?“, запита се той.

— Има и още нещо.

Грейс се усмихна, без да успее да сдържи нетърпението си.

— И това е достатъчно!

— Нищо не е достатъчно за теб!

Тя го изгледа строго.

— Думите излизат прекалено лесно от устата ви, сър.

Той си прехапа устните, за да не се засмее. Сложи ръка на сърцето си.

— Признавам се за виновен, мадам.

Тя отвори кутията и извади най-малките копринени гащи, които бе виждала някога. Бяха черни. Стигаха й само до върха на бедрата, а дали не бяха още по-къси? Имаха дантелени жартиери с червени розетки. Заедно с тях се появи най-късата дантелена долна риза, която Грейс беше виждала през живота си. Много се съмняваше, че ще й стигне дори до кръста.

— О, каква хубава носна кърпа — каза тя, когато разпери долната риза.

Рейд избухна в смях. Не можеше да се спре и скоро му потекоха сълзи. Тя също се смееше. Ама и Грейс беше направо забележителна! Рейд очакваше тя да реагира по всякакъв друг начин, само не и по този. Той се хвърли към нея, прегърна я и я стисна силно.

— Много си лош — изрече Грейс в шията му.

— На твое разположение съм. Грейс, трябва да ме превъзпиташ.

Тя докосна бузата му.

— Прекалих ли?

— Малко.

— Не ме обвинявай за това.

— Няма да те обвинявам.

Рейд стана и се зае да събира празните кутии и пакети. Грейс го наблюдаваше. Нямаше сили да откъсне поглед от него. Очите й бяха изпълнени с неизразимото удоволствие от любовта. „Влюбена съм“, каза си тя, докато се държеше за гърдите. „Наистина съм влюбена!“

— А ти какво прави, докато ме нямаше? — попита Рейд, докато подреждаше всичко в една спретната купчина, която камериерката да отнесе по-късно. Грейс се готвеше да отговори, когато Рейд зърна захвърлената й на пода чантичка. Той я вдигна. Тя остана неподвижна.

— Ей, какво носиш вътре? — запита той. — Това нещо тежи един тон.

— Рейд — възкликна тя, за да му отвлече вниманието. Но закъсня.

Той се обърна с лице към нея и я загледа втренчено. Смайването отстъпи на нежеланието му да повярва на очите си. След това по лицето му се изписа гняв, а той вдигна пистолета. Черното и грозно оръжие увисна в ръката му. Тя си го бе купила след премеждието с Форд и Роулинс.

— Какво е това, по дяволите?

— Револвер.

— Зная, че е револвер — изрече мрачно той. — Защо държиш пистолет в чантичката си, Грейс?

— Защото… — Тя облиза устни. — Защото си помислих, че може да ми потрябва.

Той я погледна. Лицето му имаше странно изражение. По него се четеше тревога, загриженост и страх.

— Защо ти е притрябвал пистолет?

Тя не искаше да му разказва за Форд и Роулинс.

— Това е само предпазна мярка — увери го бодро Грейс. — Нали ходя сама всеки ден до училището и… ами, помислих си, че трябва да намеря оръжие, с което да се защитя, просто за всеки случай. За да се защитя от крадци. И от хора като оня моряк.

Той я продължаваше да я гледа. Тя му се усмихна безстрашно.

— Ама ти преподаваш ли? — Той не вярваше на ушите си. Беше й го забранил и забраната оставаше в сила, въпреки че след това се беше занимават само с намирането на пари за нея. Той й го бе забранил, а тя не се бе подчинила на заповедта му.

— Ти преподаваш?

— Да.

— Не вярвам на ушите си! — Ръката му удари с такава сила по масата, че тя се наклони.

— Рейд!

— Мисля, че ти го казах — извика той. — Не искам да преподаваш!

Прииска й се да е облечена така, че да може да стане права. Вместо това тя успя само да изправи гърба си, докато седеше, и да вдигне високо завивките.