Орио Джиарини - Бъдещето на труда (Дилемата за заетостта)

През този период икономическите кризи били свързани със свръхпроизводство и истинска дефлация. Понятието „недостиг“ и трудността то да бъде преодоляно практически от създаването на света насам е причина трудно да се повярва, че индустриалният процес ще доведе до суперефективност: поради редица причини, и най-вече поради масовото производство и масовото потребление. От този момент чак през 20-те години на нашия век икономистите започнаха да подозират, че предлагането може да се разширява до безкрай благодарение на невероятния научен и технологически напредък. Тогава понятието „цена“ се прехвърли — най-вече благодарение на Кейнс и Хикс — към страната на търсенето и обърна закона на Сей, който прозвуча вече така: „търсенето създава собственото си предлагане“. Стана видно, че наблягането на търсенето (платимо, монетизирано търсене), което в продължени на векове е седяло в основата на всички кризи на свръхпроизводството, може да се окаже окончателното решение. Дори и сега новите неокласически школи се доминират от това схващане и съответната парадигма независимо, че сами се наричат „сторонници на предлагането“.

Разбира се, това не е единственото течение, накарало по-раншните икономисти да зарежат ангажираността си с предлагането. Непосредствено свързана с въпроса за предлагането и производствените аспекти е теорията за стойността и особено стойността на труда, изявил се чрез появата на самостоятелна трудова теория. Адам Смит ни даде живописния пример с бобъра и сърната, Рикардо търсеше абсолютната стойност като справочна система, а Маркс изчисти до блясък теорията си за относителността на цените и трудовата сила. Според Джоан Робинсън, обаче „трудовата теория, миришейки неприятно, бе изметена встрани и практичността дойде на нейно място“ . 19 19 Robinson, J. (1976): Economic Philosophy. P. 48. Икономистите започнаха да мислят за концепцията за приложимостта и нейното значение за икономическите процеси. Робинсън твърди, „че приложимостта е качеството на стоките, което кара хората да ги купуват, а решимостта на хората да купуват дадена стока показва, че тя има някаква приложимост (използваемост)“ . 20 20 Пак там. Като резултат, в умовете на много икономисти залегна мисълта, че всеки продукт трябва да има цена, която да е мярката за неговата „приложимост, потребяемост“. По-късно тази концепция се измества от концепцията „разкрити предпочитания“ или „наблюдаемо пазарно поведение“. Съответно на това мерната единица в една икономическа система вече не е производителят, а потребителят. Изместването встрани на теорията за стойността към теорията за потребеяемостта доведе до подмяната на ориентираните към предлагането икономики към такива, ориентирани към търсенето. Подмяна, с която живеем и сега — до голяма степен!

Неокласическият икономикс е свързан с трима големи мислители: англичанинът У. Стенли Джевънс, австриеца Карл Менгер и най-вече с швейцареца Леон Валрас. Независимо един от друг тримата съставят онова, което наричаме модерната наука „икономикс“. Докато класическите икономисти не са обръщали внимание на търсенето и не са си представяли, че то се променя, последните въвеждат система за анализ, която събира и синтезира и търсенето, и стойността като елементи в една обща рамка. Ключовият момент в тяхната теория е потребителната стойност, оценката на поведението на консуматорите съобразно предпочитанията им и как тези предпочитания се трансформират в търсенето на стоки.

Именно концепцията за маргиналната потребителна стойност даде липсващото звено в иначе пълната теория за пазарния механизъм. Икономиксът на Валрас бе кулминацията на първата част на това движение, понеже именно той открива как да се анализира икономиката като цяло: пазара на труда, земята и стоките трябва да бъдат в едновременен и общ еквилибриум. Това понятие за общо равновесие виси над главите ни и сега, тъй като много икономисти вярват че крайната цел на всяка теория е да обясни реалността в и като състояние на еквилибриум и сигурност.

Докато класиците подчертаваха значението на недостига на земя в процеса на икономическия растеж, неокласическата позиция е друга, понеже предвиждането за „свършване“ на наличната земя не се сбъдна. Основните сили, детерминиращи икономическия растеж са вече акумулирането на капитал — феномен, за който говорихме в главата за Маркс, плюс развиването и прилагането на нови технологии. Моделът на неокласиците е отрязък от реалността, където на входа са два елемента — капитал и труд, а на изхода един хомогенен продукт. В този контекст капиталът е всеки трайно произведен продукт (стока), която се използва в производствения процес за произвеждането на друга стока (продукт).