Орио Джиарини - Бъдещето на труда (Дилемата за заетостта)

Ако производителността расте, а заплащането на труда остава същото, т.е. равно на обменната стойност на работната сила, трудовата стойност на заплатата намалява и се увеличава експлоатацията. При подобни условия вече не ще е задължително да се отчислява намаляването на нормата на печалбата. На практика би станало просто следното: ангажираният капитал експлоатира по-малко работници, но по-интензивно.

Независимо че доктрината на Маркс не е напълно изчистена от противоречия и погрешни схващания, неговите и на съратника му Енгелс анализи и наблюдения върху реалния свят смайват със своята дълбочина и точност. Двамата бързо разбрали че индустриалната революция е донесла огромно увеличение на принадената стойност в целия свят. Оттам Маркс задава въпроса как да се разпредели абщественопроизведения продукт между членовете на обществото. Той категорично декларира, че сегашната система на разпределение е нечестна и че трудът е ограбен поради това, че средствата за производство са в други ръце. Само революцията ще може да върне принадения продукт на неговия реален създател — пролетариата — като експроприира капиталистите и преразпредели средствата за производство.

Интересно е да се отбележи от гледна точка на икономическия анализ, че установените преди това модели и системи в чисто детерминистката традиция на Нютон са били автономни, затворени, саморегулиращи се и водени от предварително фиксирани закони; системи, търсещи статичното равновесие, които вече биват разклатени. Маркс и Енгелс говорят за недетерминирани икономически отношения, за тяхната нестабилност, за случайното равновесие, което се постига понякога, и то в резултат на произволно подреждане на редица променливи величини. Дори и основната рамка на мислите им да изисква прилагането на стриктна детерминистична логика при дефинирането на явленията, те забелязали, че реалните явления предполагат определена диспропорция, която трябва непрекъснато, а накрая и със сила, да се изравнява. За съжаление нито Маркс, нито Енгелс последвали практически този индетерминизъм, нито пък приложили недетерминистки идеи при разработването на различните икономически системи, (дори и когато изходът от еволюцията — срутването на капитализма и появата на комунизъм — е детерминиран, начинът по който ще стане това не е), с цел да обяснят високата безработица. Безпрецедентната идея, че обществото има много по-голям капацитет да произвежда, отколкото да консумира — поради липсата на търсене — все още е част от класическата традиция в мисленето, подчертаващо решаващата роля на предлагането. Така или иначе, марксистката теория предлага наченките на индетерминизма. Именно несигурността ще ни изведе до теорията за нестабилността, като основа на всяко икономическо действие. 13 13 Виж: Giarini, O. (1989): The Limits to Certainty.

Всички велики философи и икономисти са деца на своето време. Идеите им са един синтез от минал опит, проблемите на деня и искрица гениалност. Това е особено вярно за Джон Мейнард Кейнс, който описвал себе си „като предан ученик на класическата школа, който през 1923 не подлагаше на съмнение наученото“. 14 14 Keynes, J.M. (1936): The General Thefry of Employment, Interest and Money. Кейнс преживява икономическата криза от 29-та г., резултат предимно от експлозивното развитие на средствата за производство. Обществото навлезе в нова ера на масово производство на етап, когато масовото потребление още не бе познато. Общоприетото схващане по онова време е че хората все още живеят в свят на ограничения и че само някакво малцинство може да печели от една система за масово потребление. Подвижността и гъвкавостта на предлагането все още са подценявани — както при индустриалната революция. Резултатът е в това, че свръхпроизводството не намира пазар. Оттам спадането на цените при затварянето на икономическия цикъл, затварянето на заводите и увеличаването на безработицата поради неадекватно търсене. Истината е, че проблемът е бил решим и че решението е в потреблението — проблем от монетаризираната част на икономиката.

Отговорите на основния проблем за заетостта, давани от тогавашните големи икономисти, се оказали неадекватни. В най-добрите традиции на класиците те заявили че безработицата ще намалее, ако работниците решат да отстъпят част от и без това твърде високите си заплати. През 1932 г. Едуин Кенан, известен икономист от Лондонския икономически институт, заявил, че „светът трябва да приеме намаляването на заплатите без много да мрънка“. 15 15 Cannan, E. (1932): Economic Journal (1932). Pp. 357–369. Не е ли това същото, което някои ни говорят сега!? Че ние трябвало да се съгласим на спад в жизнения ни стандарт, защото друг изход няма!… По негово време Кейнс е бил изправен пред същия проблем — икономиката залязва и никой не предлага смислено обяснение на явлението. Ако не говорели за високите заплати, то причината била търсена в „интервенцията и монетарната несигурност, отговорни за задълбочаването на кризата“. Някой трябвало да се захване и да обясни коренната причина за явлението — липсата на търсене. Кейнс, вече известен икономист, публикува своята книга „Обща теория за заетостта, лихвата и парите“ през 1936 г.