Ф. Кирилов: Разходка в бъдещето

Тъкмо преди да тръгна към самолета, запъхтян младеж ми махна с ръка да почакам. По миниатюрния магнетофон, който висеше на рамото му, познах репортера от местния вестник. След миг той бе до мен и като включи магнетофона, незабавно попита:

— Каква е целта на вашето пътуване?

— Като специалист по икономическите въпроси ще присъствувам довечера в Москва на конференция, посветена на някои от проблемите на енергетиката и икономиката на Съветския съюз в последните години и по-специално за изпълнението на народостопанския план 1959–1965 година. Както това е добре известно на вашите читатели, този план бе утвърден от XXI конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз през 1959 година…

— Освен конференцията? — прекъсна ме кратко ре портерът.

— Ще посетя един от новите автомобилни заводи — отвърнах, като нетърпеливо погледнах часовника на аерогарата. — А сетне ще направя малко пътуване по някои нови магистрали на юг. Възможно е да стигна до Крим, до Черно море. Понеже остават пет минути до излитането, трябва да се качвам. Довиждане!

След малко седях в самолета.

Не пътувах първи път с „атомен“ самолет по пътническите линии на „Аерофлот“ и все пак винаги се възхищавах на великолепната вътрешна уредба и огромните размери на конструкцията.

Излитането стана неусетно.

Издигнахме се почти вертикално. Реактивната струя на двигателите бе насочена право надолу към бетонната писта. Отначало бавно, а сетне все по-стремително се издигахме нагоре. Към три хиляди метра започна полет с наклон към 45 градуса и това продължи докъм 10–12 хиляди метра височина. Летяхме с много голяма скорост. През прозореца съзрях лъсналата като огледало повърхност на Тихия океан. Вляво остана новият индустриален център — град, възникнал по волята на съветските хора в последните години в Далечния изток.

На височина над 20 хиляди метра самолетът „легна в курс“, както казват моряците, и се насочи право на запад.

Взех два вестника от малката масичка пред креслото си, прегледах набързо новините. На седма страница погледът ми се спря на заглавието:

„В сравнение с 1957 година — започваше статията — днес, през 1965 година, в Съветския съюз се добива 4,3 пъти повече електроенергия, — 520 милиарда киловатчаса. През седемгодишния план за развитие на народното стопанство на СССР бяха построени множество нови електроцентрали-гиганти, повечето от които са топлоцентрали, и използуват долнокачествени въглища или мазут. В строя влязоха и водните колоси — електроцентралите край Сталинград, Братската — най-голяма в света, Кременчугската, Воткинската и много други“.

Статията даваше подробности по устройството на новите топлоцентрали, за широкото използуване на атомната енергия, за построените няколко атомни електроцентрали в Съветския съюз, снабдени с атомни реактори от различни типове. Авторът припомняше, че тяхната мощност е многократно по-голяма от тази на първата атомна електроцентрала в света, построена в СССР през 1954 година. Бяха дадени сравнителни данни за стойността на атомната електроенергия. „При стойност на 1 квт/ч енергия от ТЕЦ, равна на 100 процента, тази на атомната централа ще бъде 94. Разходът на гориво в ТЕЦ ще бъде 64 процента, а при атомната — 6 процента — десет пъти по-малко“. При това атомната централа е по-малка и там където няма въглища и вода, е незаменима. Атомното „гориво“ може да се доставя и в най-отдалечените области, например далеч зад полярния кръг, и то само с един единствен самолет от време на време.

„Още през 1960 година общата мощност на съветските атомни електроцентрали надмина 2 милиона киловата — продължаваше статията, — докато през 1961 година в САЩ атомните централи достигнаха обща мощност едва 800 хиляди киловата, а в Англия едва през настоящата 1965 година тяхната мощност ще наближи 1 милион киловата. Така че мощността на съветските атомни електроцентрали е несравнимо по-голяма, отколкото на всички останали подобни станции в света, взети заедно.“

По-нататък вестникът предаваше впечатленията на своя пратеник от една слънчева електростанция.

„В долината пред нас блеснаха хиляди метални огледала, наредени в полукръг като креслата в гигантски летен театър. Те бяха обърнати към грамадния екран на особен котел, издигнат на 30–40-метрова метална кула. Отразената слънчева светлина нагрява този котел и парата, добита от него, движи турбините на електростанцията. Задействуването и спирането на системата, движението и насочването на огледалата, всичките процеси на работата в слънчевата централа са абсолютно автоматизирани. Никакви хора. Само електронни автомати. Това е Араратската хелиостанция…“