Джеръм Джеръм - За изкуството да вземаш решение

— Колко е приятно да срещнеш човек, който не се страхува да изкаже откровено мислите си — провикват се родителите. — Защо всички не сме така откровени?

Последната роля, с която се залових, ми се струваше много лесна за изпълнение — обичан и уважаван млад човек, чието обаяние се крие в това, че винаги играе сам себе си. Другите се преструват, а той винаги е естествен, непринуден, с една дума, такъв, какъвто си е.

Аз също желаех да бъда такъв, какъвто съм. Тогава обаче възникна въпросът: какъв съм всъщност?

Преди всичко трябваше да реша този въпрос. Но не съм го решил и до днес. Какво съм? Дали не съм почтен джентълмен, крачещ по света със смело сърце и високо вдигната глава, непримирим към всяка низост, враждебен към всяка дребнавост? Дали не съм низък и дребнав човек — точно от онзи вид, който аз, почтеният джентълмен със смелото сърце и високо вдигнатата глава, така много презирам — пълзящ към жалката си цел по нечестни пътища, раболепен пред силата, страхлив пред болката? Дали не съм… Драги ми читателю, мога да ти изброявам още много и много неща, които разкриват какво презряно същество съм аз. Но защо да обезпокоявам чувствителния ти слух? Ти пак няма да ме познаеш. Само ще се ужасиш, като разбереш, че редом с теб на земята съществува такава долна и жалка разновидност на човешкия род. По-добре да не опознавате тази вредна твар, драги господине и госпожо. Защо да обременявам ума ви с излишни знания?

Аз съм философ и еднакво весело посрещам и бурите, и слънчевите лъчи. Само понякога, когато нещата около мен не вървят точно така, както аз бих желал, когато безразсъдни и подли хора вършат безразсъдни и подли дела, само тогава се разгневявам.

Както Хайне казва за себе си, така и аз мога да кажа — аз съм рицарят на „Светия Граал“, боря се за правда, почитам всички жени и уважавам всички мъже.

И в следващия миг се виждам в противниковите редици да се бия под черното знаме. (Как ли се объркват генералите на двете неприятелски армии, като виждат, че войниците им бягат ту в единия, ту в другия лагер!) Че какво друго е жената, ако не играчка на мъжа! Нима аз вече няма да мога да живея весело, защото ти си добродетелен? Какво друго са хората, ако не гладни кучета, които се борят за кокал! Бий другите, за да не те набият тебе! Истината не е друго, а прикрита лъжа!

Аз обичам всички живи същества. И теб, моя бедна сестро, която се бориш с тежкия си товар по самотния си път. Как бих искал да изтрия с целувка сълзите от повехналите ти страни и да прогоня със светлината на любовта си тъмнината, която те обгражда.

И теб, търпеливи братко, който се задъхваш от непрестанното обикаляне по утъпкания път и също като долапчийски кон за насърчение получаваш само удари с камшик, а в яслата ти няма друго освен шепа суха плява! Как бих искал да се впрегна редом с тебе и да отморя поне малко наболелите ти плещи; да потеглим дружно ярема, рамо до рамо, а ти ще си спомняш и ще ми разправяш за зелените поляни, по които си играл някога.

И вас, слабички невръстни дечица, с изпоцапани личица, от които святкат любопитните ви очички. Как бих иакал да ви взема на ръце и да ви разправям вълшебни приказки. Да ви пренеса в блажената страна на мечтите, отвъд тъжния стар свят, за да станете принцове и принцеси и да познаете истинската любов.

Но ето че идва някакъв себелюбив и алчен човек и влиза в моята кожа. Човек, който пропилява живота си в планове как да се сдобие с повече пари, повече храна, повече дрехи и повече удоволствия. Толкова е зает да мисли за безбройните неща, от които самият той се нуждае, че не му остава време да помисли за нуждите на другите. Той се смята за център на вселената. Като го чуеш как недоволствува, ще си помислиш, че светът е бил създаден и благоустроен единствена за негова изгода. Той блъска и гази безогледно в стремежа си към своите безбройни желания. Но докато граби едно, изпуска друго и проклина небето за несправедливостта му и всеки, когото срещне, загдето му се е изпречил на пътя. Както и да го погледнеш — неприятен, лош човек. И аз бих искал да не идва толкова често да се настанява в моята кожа. Той твърди, че той — това съм бил аз. Че аз съм бил някакъв сантиментален глупак, който му пречел да успее в живота. От време на време смогвам за малко да се отърва от него, но той винаги се връща. Тогава той се отървава от мене и аз ставам — той. Това страшно ме смущава и обърква и започвам да се чудя — кой от двамата всъщност съм аз?