Джеръм Джеръм - За изкуството да вземаш решение

Колко жалко, че бричовете за езда в наше време ги шият широки като чували. И защо мъжката мода все повече се стреми да скрие мъжките крака? Колкото по-безсрамно жените откриват своите, толкова по-срамежливо ние крием нашите. Защо ни се струват немислими днес плътно прилепналите трика и спретнатите, къси до коленете панталони на нашите прадеди? Дали сме станали по-скромни, по-благоприлични, или е настъпил някакъв упадък, който ние благоразумно се мъчим да укрием?

Не мога да разбера какво харесват у нас жените. Вероятно ги привличаме с нашите нравствени качества, но в никакъв случай с външността си — с костюмите си от туид, с черните жакети и жилетките, с високите яки и цилиндрите. Не, сигурно само благодарение на вътрешните си качества успяваме да спечелим тяхната любов.

Колко весело и приятно са живели нашите прадеди! Разбрах това, когато ми се случи да отида на един костюмиран бал. Какво точно представях с костюма си, не знам, пък и това не е важно. Помня само, че бях някакъв военен. Помня също, че костюмът ми беше с два номера по-малък, а шапката с три номера по-голяма. Шапката подпълних, а в деня на бала, за да мога да се пъхна в костюма, обядвах само една пържола и половин чаша газирана вода. Като дете в училище съм получавал награди за математика, а също и за свещена история — не често, но съм получавал. Един литературен критик, сега покойник, веднъж похвали една моя книга. Имало е случаи, когато с поведението си съм спечелвал одобрението на известни и уважавани хора. Но никога, никога в живота си не съм се чувствувал толкова горд, толкова доволен от себе си, както онази вечер, когато, закопчайки и последното копче, се видях отразен в цял ръст в голямото огледало. Бях същинско видение. Не би трябвало сам да го казвам, но и другите казаха същото. Наистина бях красив като видение. Униформата беше червена, обточена отвсякъде, откъдето можеше, със сърмен галон, а там, където нямаше повече място за сърмен галон, бяха увисени сърмени шнурчета, пискюли и лентички. Златни копчета н катарами пристягаха снагата ми, украсен със сърма пояс ме препасваше през кръста. На шапката ми се полюляваше кичур белоснежнн конски косми. Не знам дали всичко беше точно на мястото си, но все пак успях някак да се наглася и изглеждах отлично. Униформата ми отиваше като нищо друго досега. Това сполучливо предрешаване ми даде възможност да вникна в същината на Женската природа. Девойки, които до този момент се бяха държали хладно и сдържано към мен, се тълпяха наоколо ми със силното желание да им обърна внимание. Девойките, на които благоволявах да се усмихна, загубваха ума и дума и изведнъж започваха да се държат важно и наперено. Девойки, на които не бях представен, се цупеха и гледаха със завист онези, които вече се познаваха с мен. А на една от тях, с която седях по време на два танца (впрочем тя седя, а аз стоях прав в грациозна поза край нея — костюмиерът ме беше посъветвал да не сядам), направо съсипах бъдещето и още не мога да си го простя. Любимият й беше способен млад човек, син на търговец на памук, и сигурно щеше да й стане добър съпруг, но кой му е крив, че беше направил глупостта да дойде облечен като бирена бутилка.

Впрочем може би е по-добре, че тези стари моди вече са отминали. За една седмица униформата можеше да заличи без остатък вродената ми скромност.

Чудя се обаче защо костюмираните балове не се ползуват вече с популярност в това сиво наше време. Детският инстинкт да се „маскираме“, „да играем на нещо“, съществува у всички нас. И понякога толкова се изморяваме да си бъдем все „ние“, да играем нашата собствена роля. Веднъж бях поканен на чай и около масата се водеше следният разговор:

Дали някой от нас, ако това бъде възможно, би сменил съдбата си с нечия друга — беднякът с милионера, гувернантката с принцесата. Да смени не само общественото си положение и заобикалящата го обстановка, но и здравето си, сърцето си, ума си, душата си. Да не запази от собственото си същество нито една частица, само паметта. Общото мнение беше отрицателно, само една дама изказа желание.

— О, ти никога не би го направила, мила — възрази й една нейна приятелка. — Само така си мислиш.

— Не, ще го направя — настояваше дамата. — Толкова съм изморена от себе си, че съм готова да се сменя дори с тебе.

В младите ми години най-важният въпрос за мене беше — какъв вид човек да си избера да стана. Когато си на деветнадесет години, неизбежно си задаваш този въпрос. А когато станеш на тридесет и девет, с въздишка си казваш: бих искал Съдбата да не ме беше правила точно такъв.

Читать дальше