Артър Дойл - Знакът на четиримата

До масата на дървено кресло седеше отпуснат господарят на къщата, с глава, клюмнала към лявото рамо, с отвратителна, неразгадаема усмивка на лицето. Беше вкочанен и изстинал, явно споходен от смъртта преди много часове. Стори ми се, че не само чертите, но и крайниците му са изкривени по съвсем чудат начин. До ръката му, опряна на масата, имаше странен инструмент — кафява пръчка от плътно дърво с каменен накрайник, наподобяващ чук, грубо прикрепен с дебела връв. До него се виждаше късче хартия с няколко думи, драснати на него. Холмс му хвърли един поглед и ми го подаде.

— Ясно ви е, нали? — каза той и многозначително повдигна вежди.

На светлината от фенера прочетох с тръпка на ужас: „Знакът на четиримата.“

— За бога, какво означава всичко това? — попитах аз.

— Означава убийство — каза Холмс и се наведе над умрелия. — Аха! Така и предполагах! Погледнете тук!

И той посочи нещо като дълъг, тъмен на цвят трън. забит в кожата точно над ухото.

— Прилича ми на трън — казах аз.

— Трън е. Може да го извадите. Но внимавайте, защото е отровен.

Хванах го с палец и показалец. Измъкна се от кожата толкова бързо, че почти не остави следа. Само малка капчица кръв показваше къде е бил забит.

— Всичко ми се вижда неразрешима загадка — казах аз. — Вместо да се изяснява, става все по-объркано.

— Напротив — противопостави се Холмс. — Всеки миг става все по-ясно. Само трябва да открия няколко липсващи брънки, за да свържа в едно целия случай.

Откакто влязохме в стаята, напълно забравихме за присъствието на нашия спътник. Той все така стоеше на прага като олицетворение на ужаса, чупеше ръце и стенеше. Изведнъж нададе пронизителен, сърдит вик:

— Съкровището е изчезнало! Откраднали са му съкровището! Ето я дупката, през която го спуснахме, аз помагах на Бартоломю. Аз последен видях брат си жив. Оставих го тук и когато слязох долу, чух как заключва вратата.

— Кога беше това?

— В десет часа. А сега той е мъртъв, ще трябва да повикаме полицията и те ще заподозрат, че имам пръст в тази работа. О, да, сигурен съм в това. Но вие не мислите така, нали, господа? Не е възможно да мислите, че съм го извършил аз, нали? Щях ли в такъв случай да ви доведа тука? Божичко, божичко! Струва ми се, че ще полудея!

И той започна да размахва ръце и да тропа с крака като човек, изпаднал в умопомрачение.

— Нямате основание да се страхувате, господин Шолто — каза любезно Холмс и сложи ръка на рамото му. — Послушайте съвета ми, нека кочияшът ви закара до полицейския участък, за да съобщите за станалото. Предложете да им съдействувате с всичко, с което можете. Ще ви чакаме, докато се завърнете.

Полувцепенен, дребният човек го послуша и чухме как се препъва по тъмното стълбище.

— А сега, Уотсън — каза Холмс, като потри ръце, — имаме половин час, в който ще сме сами. Да го използуваме добре. Както ви казах, за мене случаят е почти завършен, но не бива да допускаме грешки поради прекалена самоувереност. Колкото и просто да изглежда всичко, може би на дъното се крие нещо неочаквано.

— Просто ли? — възкликнах аз.

— Разбира се — каза той с тона на професор клиницист, който обяснява на студенти. — Само че седнете ей в онзи ъгъл, да не би следите от стъпките ви да усложнят положението. А сега на работа! Първо, как са дошли тези хора и как са си отишли? От снощи вратата не е била отваряна. А прозорецът? — И Холмс занесе фенера до прозореца, като през цялото време отбелязваше гласно наблюденията си, но по-скоро говореше на себе си, отколкото на мене. — Прозорецът е затворен с резета отвътре. Рамката е солидна. Отстрани няма панти. Да го отворим. Наблизо няма водосточна тръба. Покривът е далече. И все пак през прозореца е влязъл някой. Снощи преваля. На перваза има отпечатък от обувка. А тук има кръгло петно кал. също и на пода, също и до масата. Вижте и тук, Уотсън! Това е наистина един чудесен нагледен урок.

Погледнах кръглите, добре очертани колелца и казах:

— Това не е отпечатък от обувка.

— Но е нещо много по-ценно за нас. Това е следа от дървен крак. Върху перваза се е отпечатала обувка: тежка, с метална обковка на тока, а до нея е отпечатъкът от дървения крак.

— Значи това е еднокракият!

— Именно. Но не е дошъл сам, а с много чевръст и способен съучастник. Вие бихте ли успели да се изкатерите по тази стена, докторе?

Погледнах през отворения прозорец. Луната ясно осветяваше тъкмо този ъгъл на къщата. До земята имаше не по-малко от шейсет фута и колкото и да се взирах, не видях някаква издатина или процеп в тухлената стена.