Артър Дойл - Знакът на четиримата

Господин Тадиъс Шолто спря да говори и започна да се върти на разкошната табуретка. Ние мълчахме, защото мислите ни бяха привлечени от новата насока, в която се развиваше тази загадъчна история. Холмс пръв скочи на крака.

— Справили сте се отлично, сър, от начало до край — каза той. — Може би ще успеем да ви се отблагодарим поне малко, като осветлим някои от все още неясните за вас неща. Но както току-що спомена госпожица Морстън, стана късно и ще е най-добре незабавно да се заемем с въпроса.

Новият ни познайник нави извънредно старателно тръбицата на наргилето и измъкна иззад една завеса много дълга, украсена с галони връхна дреха с астраганена яка и маншети. Закопча се добре, независимо че вечерта бе извънредно душна, и довърши тоалета си, като си сложи шапка от заешка кожа с наушници, така че от него се виждаше само живото му слабо лице.

— Здравето ми е доста крехко — подхвърли той, докато вървяхме по коридора. — Налага се да се пазя като рохко яйце.

Файтонът ни чакаше отвън — явно планът бе предварително уточнен, защото кочияшът веднага потегли с голяма скорост. Тадиъс Шолто говореше непрекъснато, с глас, извисяващ се над трополенето на колелата.

— Бартоломю е умен мъж — каза той. — Знаете ли как е открил местоположението на съкровището? Стигнал до извода, че то е някъде в къщата, затова изчислил кубатурата на всички помещения и направил измервания, за да не му убегне нито инч. Между другото установил, че височината на сградата е седемдесет и четири фуга. но като събрал височините на стаите по етажите и взел под внимание междинното пространство, което определил със свредел, общият сбор не надхвърлял седемдесет фута. Значи се губели четири фута. Можело да бъдат само при покрива. Тогава избрал най-високата стая. пробил голяма дупка в мазилката и летвите на тавана и тутакси попаднал на малко зазидано таванче, за чието съществуване никой не подозирал. В средата, положено върху две греди, било ковчежето със съкровището. Брат ми го свалил през дупката и го оставил в стаята. Смята, че скъпоценните камъни могат да се оценят на не по-малко от половин милион лири стерлинги.

Лошият вкус води до престъпление (фр.). Б. пр.

Като чухме тази астрономическа цифра, ние се спогледахме изумени. Успеехме ли да защитим правата на госпожица Морстън, от бедна гувернантка тя щеше да се превърне в най-богатата наследница в Англия. Положително един истински верен приятел би се зарадвал на такава вест, но за мой срам трябва да си призная, че самолюбието обсеби душата ми, а сърцето ми натежа като камък. Със заекване изрекох няколко нескопосни думи, за да я поздравя, а после останах угнетен, с наведена глава и глух за брътвежите на новия ни познайник. Явно той представляваше типичен случай на ипохондрик и аз бегло долавях, че изрежда безкраен низ от симптоми, като иска да разбере съставките и приложението на безброй целебни пенкилери, някои от които носеше в кожена кутийка в джоба си. Искрено се надявам, че той не е запомнил нито един от отговорите, които му дадох онази вечер. Холмс твърди, че е чул как го уверявам каква опасност се крие във вземането на повече от две капки рициново и как същевременно съм му препоръчал големи дози стрихнин като успокоително средство. Във всеки случай наистина изпитах облекчение, когато файтонът се разтърси, спря и кочияшът скочи да отвори вратата.

— Пред вас. госпожице Морстън, е Пондичери Лодж — каза Та-диъс Шолто, като й подаваше ръка да слезе.

Беше почти единадесет часа, когато стигнахме до последния етап от нощното ни приключение. Влажната мъгла на големия град остана далече зад нас и нощта беше сравнително приятна. Духаше топъл западен вятър и тежките облаци бавно плаваха по небето, а полумесецът току надничаше между тях. Виждаше се ясно доста надалеч, но Тадиъс Шолто взе един от закачените отстрани на файтона фенери, та да ни свети за всеки случай по пътя.

Пондичери Лодж беше голямо имение, заобиколено от много висока каменна стена със забити отгоре натрошени парчета стъкло. Можеше да се влезе само през единична и тясна, обкована с желязо порта. Нашият водач почука с особено барабанене, като пощенски раздавач.

— Кой е? — извика отвътре сърдит глас.

— Аз съм, господин Макмърдо. Сигурно вече познавате сигнала ми.

Чу се мърморене, дрънчене и тракане на ключове. Вратата тежко се отвори и на входа се подаде нисък широкоплещест мъж. Жълтият сноп от фенера освети подпухналото му лице и бляскащите, недоверчиви очи.