Кристин Дорси - Диво сърце

Отбягваше погледа й, докато можеше, докато сгъваше фустите и ги пъхаше в дисагите, които извади от най-горното чекмедже на скрина. Но това не я спаси.

— Какво значеше всичко това? — попита Мери, след като закопча корсажа си и премести заспалото пеленаче на рамото си.

— Нищо.

— Не ми изглежда да е нищо. Какво се е случило между вас двамата?

— Просто имахме спор дали да заминем, или не за форт Принц Джордж. — Каролайн отвори едно чекмедже и започна да тъпче чорапите на Мери в кожената торба. — Вече реших, че е прав, като настоява да заминем.

— Сигурно е прав. — Мери изпълзя от леглото и внимателно повдигна Колин. — Улф разбира отношенията между англичаните и индианците. — С усмивка положи детето в люлката, бавно се изправи и погледна Каролайн. — Но не това имах предвид и смятам, че знаеш.

— Нищо подобно не знам. — Каролайн хвърли торбата върху масичката. — Виждам, че си накърмила Колин и можеш да довършиш събирането на багажа си. Аз ще…

— Защо никога не говориш за това с мен? — Облечена в риза и корсаж, които сякаш бяха шити за по-едър човек, Мери се приближи до Каролайн. Хвана ръцете й. — Толкова си добра! Грижиш се за нас. Вършиш цялата работа и ме изслушваш, когато изливам сърцето си пред теб. Разкривам ти тайни, които дори пред себе си не бих признала. И въпреки това не ми позволяваш да ти помогна.

— Мери — Каролайн улови студените й ръце и се опита да им даде малко от своята топлина, — не би могла да ми помогнеш с нищо.

— Мога да те изслушам, Каролайн. Нали за това са приятелите?

— Няма нищо за казване. — С мъка изрече лъжата и когато Мери й обърна гръб, протегна ръце към нея. — Моля те, не се сърди.

— Не се сърдя. — Мери тръгна колебливо към закачалката, където висяха роклите й. — Има нещо странно в начина, по който Улф те гледа. И по който ти го гледаш…

Тя поклати глава и не се доизказа. Каролайн й беше благодарна за това. Защото не би могла да отрече неоспоримото. А лъжите й ставаха все по-чести.

Замисли се за детето, скрито в нея, и разбра, че измамите ще продължат. И ще стават все по-жестоки.

— Мери. — Тя замълча, стиснала в ръцете си кожените върви на торбата, докато приятелката й не я погледна. Развълнуваният израз на лицето й се стопи при следващите думи на Каролайн. — Предпочитам да не споменаваш пред Улф, че очаквам дете.

— Защо? Той сигурно ще се зарадва.

Каролайн се съмняваше в това, дори ако въпросът за бащинството не изникнеше веднага в съзнанието му. Все пак кимна.

— Права си. Но все още не съм напълно сигурна. Бих искала да изчакам.

— Разбира се. Ще уважа желанието ти. — Мери завърза полата си. — Твоя приятелка съм… завинаги.

Малко преди обяд четиримата потеглиха. Мери яздеше странично върху единствения кон, останал след нападението на индианците, а бебето се гушеше в дълъг шал, вързан през гърдите й. По този начин индианките носеха децата си. Мери изглеждаше уморена, със сенки под очите, но настроението й беше приповдигнато. Каролайн предпочете да върви отзад и да води коня, с който Улф беше пристигнал. Самият той вървеше начело на необичайното шествие с дълга пушка в ръката и бдителна стойка.

Тръгнаха по същата пътека, по която Каролайн бе дошла за пръв път в „Седемте бора“… само преди няколко месеца. Животът й се беше променил неузнаваемо за толкова кратко време. Тя се опита да не мисли и продължи да крачи и да се ослушва. Какво очакваше? Нападение? Улф не беше казал нищо, но тя предполагаше, че той върви напред и оглежда гъсталака именно затова.

Но не чу нищо друго освен крясъка на ястреб и от време на време шумоленето на лисица или заек в храстите. Спряха до завоя на един поток, за да си починат. Каролайн стоеше настрана, докато Улф помагаше на майката и детето да слязат от коня. Мери му се усмихна плахо, когато я настани върху килим от мъх и я облегна на широкия ствол на един дъб. Колин заплака и не се успокои, докато Мери не й подаде гръдта си.

Каролайн погледа известно време приятелката си, после тръгна след Улф към брега, където бе отишъл да напои конете.

— Сигурен ли си, че това пътуване е необходимо? Мери изобщо не изглежда добре.

Улф я погледна през рамо, после се взря през паяжината от клонки без листа, която ги делеше от Мери. Тъмните му вежди се свъсиха.

— Утре по това време ще бъдем във форта. Тогава ще си почине.

— Не отговори на въпроса ми. — От все сърце й се искаше да разговаря с него разумно и спокойно, но всеки път в думите й се прокрадваше гняв. Питаше се дали гневът й не е начин да се справи с болката, която изпитваше. Или с копнежа, който я заливаше винаги, щом го погледнеше. Глупаво беше да го желае след всичко, което й бе сторил. Глупаво, глупаво — нашепваше си тя наум, когато обсидиановият му поглед падна върху нея.