Пол Дохърти - Песента на гладиатора ((Тайните на древния Рим))

Клавдия помисли, че сякаш е попаднала в лудница. Кръвта се лееше, избиваха престъпници, които диви зверове изяждаха или изгаряха живи, и никой не го беше грижа, но беше ли самата тя по-различна? Проблемите, които я тревожеха, бяха като мъжете и жените, които умираха на арената — нещо, с което човек трябваше да се справи. Тя реши, че само човешкото сърце може да понесе толкова страх, само то може да изпита известно съчувствие, но после да се върне към собствените си проблеми. Интересуваше я само едно: щеше ли Муран да живее или да умре? Случващото се през предстоящите няколко часа щеше да предопредели по-нататъшния й живот, навярно щеше да го промени завинаги. Миналото и настоящето се срещаха като завесите, които спускаше край леглото си. Какво беше тя сега? Вече не агент на Елена, нейна шпионка, племенница на Полибий, приятелката на този или онзи. Сега в съзнанието й присъстваха само образите на Феликс, Муран и Мелеагър. Искаше възмездие за убийството и изнасилването, искаше да се очисти от тези мисли, искаше призраците да си отидат. Едва тогава можеше да бъде свободна. Изпита чувството, че като някога участва в пиеса. Край нея разговаряха и се движеха хора, но те вече нямаха нищо общо с нея.

Клавдия се съвзе. Тръбачите се раздвижиха. Константин вдигна ръка. Нарцис се промъкна в ложата и тъжно поклати глава.

— Добре ли си? — до нея стоеше Гай Тулий с угрижено лице. — Добре ли си, Клавдия? Струваш ми се бледа. Искаш ли вино или плод?

Не изчака да му отговори, отиде до една странична маса, напълни един бокал, върна се и го сложи в ръцете й.

— Недей да мислиш — прошепна той, — само гледай! Съдбата ще реши.

Думите му бяха заглушени от острия звук на тръбите. Клавдия дочу ужасяващо скърцане, отпи глътка вино, вдигна се на пръсти и се загледа. Роби извлякоха и поставиха в центъра на арената огромна въртяща се врата на движеща се подложка. Най-сетне бяха измили и почистили пясъка след последното кръвопролитие. Тя остави виното. Даваха шанс на Муран; онези, които щяха се борят с диво животно, можеха да използват вратата, за да объркат противника си и да отдъхнат малко.

Накрая всичко беше готово. Тръбите отново прогърмяха, тълпите се изправиха на крака и в небето отекна приветственият им рев, когато Муран излезе от „Портата на живота“. Клавдия усети, че й се завива свят, когато край нея се разнесоха виковете и приветствените възгласи. Гладиаторът нямаше сандали, броня, нагръдник, шлем и наколенници — нищо освен бял ленен набедреник, пристегнат около кръста. В едната си ръка държеше къс меч за пробождане на противника, а в другата дълъг овален легионерски щит.

— Какво прави той? — прошепна Гай Тулий.

Пристъпвайки бавно, Муран приближи до императорската ложа и вдигна в поздрав меча и щита. В отговор Константин също вдигна ръка. Клавдия вече плачеше, тялото й се тресеше от хълцане. Муран й се усмихна с любов, сякаш се канеше да влезе в градината на Полибий и да отиде да седне на сянка. Тя бе готова да извика, но тръбите отново прогърмяха, голямата желязна преградна врата в другия край на арената се вдигна и оттам се появи определеният за борбата бик. Беше величествено черно-бяло животно, стройно и яко, с дълги крака, могъщи бедра и плешки. Гладката му козина блестеше на слънцето, то отметна глава, изпръхтя и я разклати, острите криви рога проблясваха на светлината, върховете им бяха остри като бръснач. Известно време бикът не можа да се окопити, ровеше земята и люшкаше глава срещу ярката светлина. При тази гледка тълпата започна да подвиква заедно с движенията му. Бикът продължи да рови земята, приведе глава и започна да я клати, търсейки плячката си.

Муран бавно се раздвижи и застана пред вратата, използвайки червения си щит да привлече вниманието на животното, като го движеше в различни посоки. Бикът обаче пристъпваше назад и напред, поклащаше глава и пръхтеше, сякаш обмисляше какво да прави. Клавдия забеляза колко бързо се движи, грациозно като танцуващ кон, острите му копита едва докосваха земята. Тя гневно стисна зъби. Не разбираше от животни, но изборът, направен от някого, навярно от Даций, беше добър. Бикът беше изключителен екземпляр, вероятно победител в много борби.

Муран се придвижи напред с лека стъпка, опитвайки се да примами бика. Животното започна да отстъпва. Тълпата изохка като един човек, защото, без да изчака, да рие пред себе си и да мотае глава, бикът се втурна напред в мощен бърз, лек галоп, и се насочи право към Муран. Тълпата изрева, когато гладиаторът захвърли щита си и бързо се оттегли зад вратата. Бикът леко се извърна, приближи, започна да мушка с рога падналия щит, подметна го с глава и го стъпка под краката си. После се отдръпна, започна да рови с крака и пръхтеше, сякаш проучваше вратата и се чудеше какво е това нещо.