Пол Дохърти - Тамплиерът

— Остава и въпросът с Анстрита, отче. Тя също беше замесена в нашите тайни търсения. Смъртта й ни постави в затруднение.

— Това не може да ни отклони от търсенето. За нея говореха, че била вещица.

— Която бе потърсила убежище в нашата църква.

— Не можех да й помогна — изсъска Алберик — и никой от вас не можеше да й помогне. Господарката Елеонор и господарят Юг бяха в Клермон. Ти беше с тях. Събитията се развиха много бързо, смъртта й не тежи на нашата съвест.

Годфроа кимна, изправи се и се отдалечи. Алберик скри лицето си в ръце и се престори, че се моли. Така даде знак на следващия, чакащ за изповед, че свещеникът още не е готов.

А пред кого да се изповядам аз, мислеше свещеникът. Спомените му го завладяха, подобни на гибелна прокоба. Старите врагове будеха спомена за старите грехове. Бойната линия при Сенлак се разпадаше. Облечените в доспехи конници се въртяха в кръг. Островърхи шлемове с широки предпазители за носа скриваха лицата им. „Боецът“, бойното знаме на Уесекс, клюмаше като крило на ранена птица. Писъците на облените в кръв мъже късаха сърцето му. Пръстенът на верните около Харолд Годуинсън 13 13 Харолд Годуинсън (1022–1066), известен още и като Харолд II, е последният англосаксонски крал преди норманското нашествие. — Бел.прев. се раздираше и цепеше като дърво, ударено от мълния; собствената му смелост чезнеше като вино от пукната чаша.

„Страхливец!“

Думата изгаряше душата на Алберик със същата сила, както по времето, когато скитосваше из пътищата с брат Норбер. Анстрита беше само прясна драскотина върху стара рана. Тя беше учена жена, веща в познанията за тревите и билките, но криеше в душата си и тайни, които я водеха по пътя, следван и от Алберик, Норбер, Юг и Годфроа в търсене на истината. Дали наистина не можеше да я защити по-добре? Нямаше съмнение, че я бяха набелязали за жертва. Възползвайки се от отсъствието на своя сеньор, селяните, прикрили лица с качулки и забрала на шлемове, я бяха нападнали в бедния й дом в покрайнините на селото. Само Бог знае защо им бе притрябвало да я нападат! Някакво дете било умряло. Храната не достигала. Поличби имало. Търсеха си жертва и Анстрита стана жертвено агне. Беше се добрала до тази църква, за да моли Алберик за помощ. Той наистина възнамеряваше да й се притече на помощ, Бог му е свидетел! Но страхът сякаш го вкамени. Анстрита можеше да го посочи като свой съучастник в тайнствените си занимания. Бързо се беше шмугнал в сакристията, когато разбиха вратата, през която изнасяха покойниците, и тълпата нахлу в църквата. Алберик се скри в тясното, изпълнено с мирис на тамян помещение зад олтарната преграда. През това време сганта измъкна Анстрита. Обесиха я на набързо скована бесилка над запален огън. Мина цяла вечност, докато стихнат писъците й. На следващата седмица господарят Годфроа се прибра, но въпреки неговата ярост и гнева на господаря Юг, виновниците останаха ненаказани.

Тежка кашлица накара отец Алберик да открие лице. Управителят на имението Робер — същинско въплъщение на гнева, чакаше. Сприхавото му лице цяло се беше сгърчило от нетърпение. Свещеникът се почуди дали Робер няма пръст в смъртта на горката Анстрита. Съмняваше се, че управителят ще направи подобно признание в изповедта си. Пък и в очите на мнозина от селото Анстрита си оставаше вещица, която си беше заслужила смъртното наказание — справедливо деяние, на което Бог би погледнал с одобрение. Зад Робер чакаха останалите: Иможен, хубавата тъмнокоса вдовица, която господарката Елеонор бе склонила да я съпровожда по време на поклонението, за да има кой да й помага и с кого да споделя пътуването; ковачът Фюлше, Пиер Бартелеми — младият гърбушко, спохождан от видения сред тъмните, влажни гори, а зад гърбушкото — и още много други, сред които и близкият приятел на Алберик — Норбер, бенедиктинския монах. Норбер обаче нямаше да коленичи пред пейката за изповед. Той седеше приведен в основата на една колона, докато другите се тълпяха наоколо. Нямаха търпение свещеникът да приключи с изповедите, за да могат да се нагостят с хляба, виното и вкусните меса, наредени на грубо сковани маси. Каните и стомните бяха украсени с венци от полски цветя. Тази вечер щяха да празнуват, а до седмица да се присъединят към Реймон дьо Тулуз, граф дьо Сен Жил, в похода му към Йерусалим. Засега изповедите продължаваха, въпреки че дрезгавият шепот вече се заглушаваше от нарастващия шум на разговорите. Към отрупаните подноси се плъзгаха гладни погледи, хората започваха да се питат дали всичко е наред с конете им, вързани отзад в гробището. Най-после отец Алберик приключи. Качи се на грубо скования дървен амвон и всички се скупчиха около него.