Пол Дохърти: Тамплиерът

Зимата се точеше мрачна и сурова. Хората се хранеха основно със сушени плодове и корени, а мекият хляб, прясното месо и сочните плодове от лятото се превърнаха в отдавнашен спомен. Увеличи се броят на онези, които завиждаха на crucesignati, на белязаните с кръста. Мисълта да се къпят в топлите води на Йордан, да се разхождат сред райска градина с плодни дръвчета и да се гощават с вкусни, крехки меса и най-сладка манна небесна беше толкова примамлива, колкото и мисълта за вечния живот. Подобни съновидения смекчаваха вледеняващия зимен студ из ветровитите помещения, в които димът от торфа в огнището се виеше и опушваше старо месо, провесено от гредите на покрива или натикано в процепите над огнището. Така иска Бог! Вестта се разпространи, обходи селата, над които непрестанно валеше, и скованите от мраз махали с изровените пътеки, смрадливи кошари и вонящи къщурки. Кръстът, двете ивици червен плат, щеше да промени всичко.

„Така иска Бог!“ Думите се повтаряха като припев на песен из зали и дневни, където потъмнелите от дима гоблени се диплеха и полюляваха покрай иззиданите от варовик стени в безплоден опит да спрат промъкващото се ледено течение. Deus vult. Славен път се беше открил към спасение на този свят и изкупление в следващия. Защо, чудеха се хората, трябва да чакат пролетта, защо да чоплят в твърдата земя, да се взират в облаците и да се молят отчаяно за добро време? Защо да не се отправят на изток към чудесата на Йерусалим, да разгромят враговете на Бог, да си върнат светите места и да спечелят вечното покровителство на Всемогъщия? Стига злочестини, стига войни със съседите, стига превиване на гръб над нивата или изпълнени с опасности пътувания от едно място на друго сред спускащия се мрак и сред стелещата се в горите мъгла. Зовеше ги великолепието, златото, среброто и скъпоценните камъни, които украсявали приказните градове на Византия. И те се поддаваха лесно. Дори онези, които бяха наемни войници, бързаха да положат клетва, проснати по очи пред олтарите на безброй църкви. Хората залагаха земите си, стига да можеха, уреждаха дългове, помиряваха се с враговете си, съставяха завещанията си и се посвещаваха на делото. Колко копия, колко стрели щяха да са нужни? Какви доспехи? Колко товарни коня? Те увличаха със себе си и други, бивши противници се позоваваха на Божието примирие, което означаваше, че воинът, повел война в името на кръста ставаше недосегаем — същото се отнасяше и за неговата собственост, и за семейството му.

Богатите сеньори също се изкушаваха. Така стана и с Реймон, шейсетгодишния граф на Тулуза, херцог дьо Сен Жил — наричан така по името на светеца, комуто беше особено предан. Реймон стана ревностен кръстоносец. Беше дребен и жилав, косата и посивелите си мустаци и брада носеше късо подстригани. Имаше лице на воин. Говореше се, че загубил едното си око във войните с неверниците в Иберия. Други пък казваха, че бил на поклонение в Йерусалим и му извадили окото, защото отказал да плати на турците таксата, която вземали от всеки пожелал да се помоли на Божи гроб. Същите хора шушукаха, че Реймон пазел окото си в специална торбичка и че се бил заклел да си отмъсти за него. Реймон дьо Тулуз заложи владенията си, уреди дълговете си, положи клетва и разпрати вестители. Провансалците, поданиците на графа, слушаха и се дивяха на поличбите, които съпровождаха неговите призиви. Една вечер луната се показала кървавочервена. Някакъв овчар видял величествен град в небето. Появила се звезда, която поела на изток. Огнени дири прекосили небето. От небесата се спуснал меч с необичайно дълго острие и се посипал водопад от звезди, всяка от които означавала смъртта на неверник. В потоците рукнала кръв вместо вода — така щяла да се лее кръвта на враговете. Родили се близнаци със свързани тела; дали пък това не идеше да покаже, че Изтокът и Западът ще се обединят? Навсякъде виждаха кръстния знак. Дори звездите веднъж изгрели скупчени в грамаден кръст. Небесата се били отворили пред очите на един свещеник и пред погледа му се появил огромен кръст. Друг свещеник разправяше, че имал видение, в което в небето се биели рицар и турчин. Битката била на живот и смърт, рицарят съборил неверника от коня и го убил, нанасяйки смъртоносния удар с кръст — сигурен знак, че небето е на тяхна страна. Така иска Бог!

Из кръчми и странноприемници твърдяха, че животът щял да стане по-добър. Щяло вече да се сложи край на безкрайното, безотрадно и угнетяващо чоплене на коравата земя. Походът към Йерусалим беше бягство не само от смрадливите, сумрачни кръчми и влажните коптори, но и от оковите на живота. Жените обличаха мъжки дрехи и с войнствени заплахи размахваха копия. Обезумели свещеници приемаха кръста, дори без да се допитат до своите епископи. От манастирите наизлизаха монаси. Измежду тях имаше такива, които не бяха излизали зад стените на манастира от младини, и въпреки това абатите не можеха да ги спрат. Онези, които се присъединяваха към святото дело, бяха освободени с папски указ от всякакви налози и задължения към своя сеньор, ако той не бе приел кръста. На длъжниците не се търсеше отговорност, докато бяха кръстоносци. Законът не преследваше онзи, който носеше свещения знак, защото кръстът беше защита срещу почти всяко престъпно деяние. Затворници получаваха свободата си, щом станеше ясно, че ще идат да се бият срещу турците. Крадци, тормозили съседите си в продължение на години, биваха посрещани с мир и отворени обятия. Нямаше човек с толкова тежки грехове, че да не могат да бъдат опростени, прегърнеше ли делото на кръста и дадеше ли обет. Жените насърчаваха съпрузите, любимите и синовете си да се включат в святото дело. На онези, които стояха настрана, гледаха като на предатели на Христа и срам за общността. Пращаха им женски дрехи. Мъже и жени прегаряха кръстния знак на телата си и жигосваха гърдите на децата си, включително и пеленачетата, с най-важния от всички знаци. Появи се свещеник с дълбоко прогорен на челото кръст, за който твърдеше, че му бил пратен от небето.