Пол Дохърти - Тамплиерът

Монахът вдигна покритата си с качулка глава и през тесния като процеп прозорец насочи погледа си към дивата пустош на Мелроуз. Идваше краят на жътвата, а работата по неговата задача едва започваше тук, в кулата на здраво укрепената господарска къща. Погледът му обходи стаята и спря на спретнато подредените купчини сметководни книги, описи, хроники, писма и бележки: всичките тези документи бяха събрани от библиотеките на ордена на Храма и донесени тук през лятото на лето Господне 1314.

— Всичко, което успяхме да откраднем или купим — тихо продума старата жена, както си почиваше на рогозката, зареяла поглед през малкия прозорец в нишата. Дори не си направи труда да се обърне.

— Consummmatum est — дойде краят. Научихте ли новините, братко Анселм?

Младият цистерианец се прокашля и кимна. Наясно беше защо е в тази кула. Над подвързано в кожа и инкрустирано със злато Евангелие, прикрепено с верига към аналой 2 2 Поставка за книгите и принадлежностите, необходими при богослужението. — Бел.прев. в средата на стаята, беше положил клетва за мълчание.

— На миналия деветнайсети март — нечуто заговори старицата — Жак дьо Моле, Велик магистър на Храма и Жофроа дьо Шарни, отговорник за Нормандия, изгоряха на кладата на Ил дьо Франс. Бяха невинни…

Старицата закуцука към брат Анселм и му се усмихна.

— Абатът — тя се надвеси над него и внимателно помилва гладкото лице на монаха — те е освободил от задълженията ти — посочи с ръка около себе си, — за да подредиш и свържеш последователно всички тези документи в един общ свитък. Хроника на Ордена на Храма от времето на неговото създаване до самия му край.

Макар и немощна на вид, тя сграбчи ръката на Анселм при китката с изненадваща сила. Светлосивите й очи се впиха в неговите.

— Ние с теб сме роднини, Бенедикт. Носиш свещената кръв на рода дьо Пайен, основателите на ордена.

— Domina 3 3 Domina (лат.) — господарка. — Бел.прев. , как да събера в един свитък документите?

— Подреди ги в хроника — отвърна му старицата. Обърна се и се запъти към спретнатите купчини с ръкописи. — Вече си тук, братко. И ти като пророк Йезекиил в откровението за възкресението на мъртвите вдъхни живот и придай на тези изсъхнали кости плът и кръв.

Бяха се появили поличби: имало хора, които видели над дървета, израсли гъсто едно до друго като тъмна стена, орли в двубой, а в нощното небе други различили насочени една срещу друга пики и над тях кръстосани мечове. Сватбени факли се превърнали в погребални. Ветровете бяха довяли облаци, от които косо като стрели падаха огнени мълнии и сееха ужас сред хората. Комети прорязваха небето. Адска жега настъпваше през летата, а зимата сковаваше земята в лед. Къде ли не виждаха сатаната. В онази далечна и непозната част на големия океан, наречена Морето на мрака, която гъмжала от чудовища, можело да се види как от обвитите в гъста мъгла води изникват дяволите — свирепата свита на Принца на демоните. Това беше страховито предзнаменование за събитията, които предстояха да се случат. Ударил беше часът на сблъсъка.

Миналия ноември словата на светия отец, папа Урбан II, бяха полетели като стрели. Йерусалим трябваше да бъде освободен от турците. Такава беше волята Божия. Мъже, жени и деца започнаха да се въоръжават, за да тръгнат на война. Всички наизваждаха щитове с олющени гербове и оголени ръбове, пики с изкривени върхове, мечове, ножове и копия, съвсем почернели или ръждясали. Из селата оживяха огнищата на ковачниците, звън и тропот заогласяха селцата до късно нощем. Светлината от пламъците танцуваше по стените, на които горяха факли. Поправени и с нови остриета, оръжията се готвеха да събират кървава жетва. Преглеждаха копитата и зъбите на конете. Товарни кончета в тръс прекосяваха заскрежените ливади и биваха внимателно оглеждани. Франките се отправяха на път, отиваха в Йерусалим, за да освободят Светите места от властта на турците. Хората от западните земи бързаха да изпълнят пророчествата и предзнаменованията. Денем небето стоеше забулено в облаци, а нощем се раздираше сякаш от звъна на митични оръжия. Отслужваха се литургии, големи и малки свещи горяха пред статуите на безчет светци-закрилници. Редяха се непрекъснато молитви „Отче наш“, „Богородице Дево“ и „Слава Тебе“. Изповядваха се грехове, грешници се покайваха. Мъже, жени и деца се просваха по лице из стотици мразовити църкви и приемаха кръста. Зимната мъгла се стелеше на талази над плесенясалите плочи, покриващи подовете, а от олтарната преграда измъченото лице на техния Спасител, издълбано в дървото, ги гледаше отвисоко.