Пол Дохърти - Тамплиерът

В лагера на Карбука, Теодор вече се беше погрижил за безопасността на Елеонор и Симон. В настъпилото объркване те бяха намерили конете си и препуснаха към гъст шубрак около близкото езеро. Лагерът на турците бил обхванат от хаос, редът се изгубил постепенно, но безвъзвратно. Атабегът не знаел какво да прави. Не можел да повярва, че сведенията, които му носели от мястото на сражението, са истина. Втората бойна линия била подредена. Основната армия едва-що била тръгнала, когато първият отряд от турската конница се върнала в луд бяг, хората пищели от ужас и сочели зад гърбовете си към облаците прах и демоните, възседнали коне. Аленото знаме на Боемунд наближавало. Двете турски дивизии се смесили. Обхванала ги паника, настанало объркване. Редиците били разкъсани. Командването се провалило. Знамената падали наляво и надясно. Командирите не можели да издават заповеди. Турците започнали да се избиват помежду си в отчаяните си опити да избягат. Паниката се превърнала в бягство, когато Божията армия — конници и пешаци — връхлетяла върху разпиляната вече войска на Карбука. Турските водачи побягнали в див галоп. Армията им ги последвала. Франкските пълчища залели лагера, избивали жени, грабели от храната, плячкосвали украсените шатри, тършували из сандъците и раклите от кедрово дърво. Грабели с шепи от купчините перли и скъпоценни камъни, мъкнели гоблени, великолепни украшения за стена и килими.

Когато Елеонор и Симон се върнаха в лагера, победата вече беше сигурна, а поражението на Карбука — пълно. Боемунд и останалите водачи бяха установили съвета си в шатрата на атабега. Теодор, Елеонор и Симон си проправиха път дотам и бяха поканени вътре, за да им бъдат изказани специални благодарности от водачите. В ръцете им сложиха чаши с вино и шербет, както и мек сладък хляб с резени печено месо. Боемунд заяви гръмогласно, че каквото си харесат очите им, ще го получат. Елеонор не помръдна от възглавниците. Теодор докладва изпълнението на задачата си, още веднъж получи благодарност от великана нормандец, после ги освободиха. Елеонор помоли да я заведат някъде на спокойствие и тишина. Командирите вече бяха започнали да въвеждат ред сред войската, когато някой повика Теодор по име. Обърнаха се и се върнаха. Германски рицари водеха окован пленник. Елеонор разпозна Балдур, този път загубил обичайната си изисканост. Германците сочеха пленника и един от тях на шега вдигна меча си и замахна, сякаш щеше да му отсече главата. Теодор тихо поговори с тях и германците почтително свалиха мечовете си. Теодор направи знак с ръка на Балдур да се приближи, Елеонор отиде зад Теодор.

— Какво искаш, братко? — попита Теодор.

Балдур облиза мръсните си, окървавени устни.

— Моля за живота си, братко. Подозирах каква е истината, но не те издадох.

— Така е — кимна Теодор. — Не ме издаде.

Теодор се обърна към германския военачалник.

— Дай на този човек хляб и вода, оръжията му и кон. Пусни го да си върви. Граф Реймон става негов гарант.

Германецът плю в прахта, вдигна рамене и се разпореди. Преди да го отведат, Балдур се обърна и направи крачка назад. Измъкна колана си и го хвърли в ръцете на Теодор.

— Когато откриеш своя предател — прошепна той, — обеси го на него.

— Вавилон е станал свърталище на демони, гнездо на всякакви зли духове и дом на всякакви нечисти и омразни сили — гърмеше гласът на Пиер Бартелеми над Божията армия, разположена на лагер пред град Марат в северна Сирия.

— Не Вавилон — прошепна Елеонор. — Там няма демони! Всички демони са се събрали пред Марат.

Тя отпи от разреденото с вода вино, после подаде чашата на Симон, който тревожно погледна към своята господарка-сестра. През последните шест месеца се беше привързал към тази странна франкска дама. Елеонор беше смела и забавна, макар да хранеше у себе си безброй идеали и представи, изпълнени с детска чистота и наивност. Симон така и не можа да разбере защо тя изпадаше в такива мрачни душевни състояния. Нима не знаеше, че в този свят злонамерените хора не стоят със скръстени ръце, ами сеят своите семена на злото? Не бяха ли разговаряли за това, че разликата между франките и турците е незначителна?

— Вижда ли му се краят, Симон? — взираше се Елеонор в пламъците, които се издигаха към нощното небе над град Марат. Нощният вятър донесе възторжените крясъци на тълпата, превзела градските стени.