Пол Дохърти - Тамплиерът

Теодор стана разговорлив. Разказа как прерязал едната от стълбите от волска кожа, спуснати от Фируз, известна на турците подробност, после обясни как са се крили в Антиохия, как са крали храна и коне, докато са се спотайвали в гъста градина, близо до Козята порта. Как се смесили с франките и са научили плановете им, докато най-сетне събудили подозрения, затова не им останал друг избор освен да избягат. Теодор не каза, че е приел исляма, нито изрази желание да служи на Карбука. Подчерта само, че е наемник, който си е дал сметка, че с франките е свършено и е време да бяга от тях. Накрая Карбука кимна, плесна с ръце, огледа лицата на своята свита. Решението беше взето. Нека франките излязат от Антиохия. Предните постове ще им създадат достатъчно главоболия, а после щяха да бъдат унищожени от основната армия. Теодор, Елеонор и Симон получиха позволение да се оттеглят. Дадоха им малка шатра, в рамките на заграденото за атабега място. Тримата се настаниха и зачакаха развоя на събитията. Елеонор прекара напрегнат ден, а през нощта спа на пресекулки. Носещите се из лагера шумове я стряскаха. Едва по-късно научи какво точно се бе случило.

Боемунд излязъл според уговорката от Антиохия, но Карбука не бил наясно, че франките възнамеряват да се бият до смърт. И дума не можело да става за преговори и планове за предаване на града. Божията армия се изсипала през Портата на моста. Всички коне били събрани и нахранени с каквато храна успели да намерят. Юг дьо Пари препуснал напред, за да отстранява препятствията. Стрелците му ожесточено нападали турците, които се оттеглили стреснати от свирепото и неочаквано нападение. Норманските франки, предвождани от Робер Фландърски и Робер Нормански, вървели след отрядите на Юг дьо Пари, след тях идвал Годфроа дьо Буйон със своите германци. Адемар дьо Льо Пюи бил начело на провансалците. Рамо до рамо с войнствения епископ яздел капеланът му, вдигнал вместо знаме свещената реликва, Светото копие, което, както обявил епископът, щяло да им осигури пълна победа. Зад всички тях с оглушителен тропот под своите кървавочервени знамена яздели хората на Боемунд. Изпълнението на плана на Боемунд било безукорно. Божията армия бързо се разположила в груб полукръг, дълъг около миля. Единият фланг бил откъм подножието на хълмовете, другият откъм река Оронт. Турските отряди, обсаждащи градските порти се насочили към франките, за да ги притиснат. Райнхард от Тул, с отряди от френски и германски рицари, се обърнал да ги посрещне, но не за да се защитава. Вместо това те връхлетели върху турците като глутница подивели, ненаситни псета.

В лагера на Карбука спокойно строявали армията, разделяйки я на две големи дивизии. Развели знамена и флагове. Подели свещения възглас: „Аллах е нашият бог! Няма друг бог освен Аллах!“. Набожните мюсюлмани, щом приключила молитвата им, се надигнали от проснатите си наметала и всевъзможни други импровизирани молитвени килимчета, и облекли бойните си доспехи. Турците вярвали, че са устроили клопка на врага си и че лесно ще унищожат франкската армия веднъж завинаги. Но те не знаели, че към тях напредват обвити в облаци прах пълчища от отчаяни бойци, които също се уповавали на своя Бог. Търговци и земеделци, облечени в парцали, въоръжени с ръждиви куки и брадви, непоколебимо следвали водачите си. Някои дори водели за ръце своите синове, още деца. Облечени за литургия свещеници пеели молитви и стискали в ръце сопи и тояги.

Предните отряди на турците нападнали франките отдясно. Запалили и сухата трева по десния бряг на реката. Божията армия, която вървяла под свещените знамена, чисто и просто прекосила огъня, като гасяла пламъците с плащовете си. Димът обвил всичко. Турските конници галопирали през него като вихър — свирепи призраци, въоръжени с копия и кръгли щитове. Посрещнал ги жесток отпор, поваляни били и конници, и коне. Копия, пики, брадви и ножове разсичали въздуха. Вдигали се и падали тояги, съскали мечове, които сечели наляво и надясно. Божията армия претърпяла много загуби, хората били ранявани тежко и поваляни. Оставяли ги на земята с малко трева или китка цветя в устата вместо нафора за последно причастие. Ранените шептели предсмъртните си изповеди на вятъра и предавали оръжието си на онези, които още можели да се бият.

Турската конница нападнала, но франкската пехота устоявала твърдо. Турците отново връхлетели, но после се отдръпнали ужасени, защото през мрака на битката към тях препускали с грохот конници, подобни на сиви сенки. Облечени в ризници рицари, с насочени пики, връхлетели върху бойния строй на турците. Появили се и още рицари, вече без пики, с дълги мечове, сеещи смърт. Турците падали, за да бъдат пометени от франкските пешаци, които не спирали да вървят напред. Земята под краката им станала хлъзгава от пролятата кръв. Мъже се олюлявали и виели от болка, с разпилени вътрешности или падали, покрити с рани, от които шуртяла кръв. Тогава дошъл мигът за решителния удар! Появило се аленото знаме на Боемунд! Облеченият в ризница великан яздел начело на най-добрите си бойци и се врязал в турските отряди. Божията армия се втурнала напред като огромна, неотклонима каменна лавина, връхлитаща върху тях откъм планината. Турците загубили присъствие на духа и се вцепенили от страх. Въздухът бил разцепен от възгласите „Deus vult! Deus vult!“ Бронирани конници екзалтирано пеели химни и псалми. Някои рицари дори сваляли шлемовете си и ги хвърляли към враговете си. Сред бойните редици на франките били съзрени небесни бойци, които се сражавали на тяхна страна. Първата бойна линия на турците била напълно разбита. Турците били победени и побягнали.