Пол Дохърти - Тамплиерът

Часовете до предаването на „Близначките“ бяха напрегнати и тревожни. Градът се готвеше за нови нападения, засилваше се недостигът на храна. Дойдоха новини, че Карбука, начело на десетки и десетки хиляди воини, бил на един ден път от Антиохия. Божията армия щеше да падне в клопка пред стените на Антиохия и да бъде напълно разгромена. Не можеха да си позволят да губят нито миг. Часовете минаваха. Рано сутринта на втори юни, по време на третата стража, Теодор събуди Елеонор. Беше наредил на Симон да пази Иможен, а те двамата с Елеонор последваха Фируз до отбранителната площадка на главната кула. Арменецът не продумваше и дума, решен да изпълни замисъла си докрай. Теодор съзнаваше, че Фируз вече е затворил една врата в живота си и е готов да отвори друга.

На Елеонор й се струваше, че се движи като в сън. Откъм мрака под краката им не се дочуваха никакви звуци, само лек ветрец охлаждаше запотените им лица. Тя стоеше на най-горната площадка, напълно скрита в мрака на ходника. През това време Фируз и Теодор си приказваха със стражите, които топлеха ръцете си на мангал. Внезапно се чу свистене на стомана и прищракване на арбалет, последвани от предсмъртните стенания и вопли на стражите. Извикаха я и тя забърза по посока на гласа. Труповете бяха пръснати по бойната площадка. По улеите се стичаха струйки кръв. Теодор се беше надвесил на стената, между бойниците откъдето спускаше насмолено въже. Фируз прикрепяше другия му край към една кука в стената. Елеонор притича, впери поглед надолу и съгледа мъждукащата светлина на фенер. Усилващият се вятър донесе звън на доспехи. В подножието на стената се събираха мъже — отчаяни, гладни и настървени да проливат кръв. Теодор въздъхна шумно, когато издърпа обратно въжето. На другия му край беше привързана стълба от волска кожа. Фируз я прикрепи здраво към парапета. Сякаш вечност измина, докато Елеонор и Теодор чакаха, скрити в сенките. От тъмнината под тях тя долови сподавено дишане и стенания. Изведнъж се показа Юг и пристъпи по бойната площадка, следваше го Годфроа. Теодор подсвирна и двамата тръгнаха към тях. На оскъдната светлина и Юг, и Годфроа изглеждаха като безплътни, посивели призраци, с лица, почти напълно скрити под плътно прилепналите качулки на плетените ризници и шлемовете с широки предпазители за носа. Юг прегърна Елеонор, лъхна я мирис на кожа, пропита с пот. Той я помилва нежно по главата, прошепна няколко думи и изчезна навътре в кулата. Годфроа я целуна по устните, смигна й и последва Юг. Теодор забърза след тях. През парапетите се прехвърляха нови и нови кръстоносци. Не след дълго и на отсрещната кула вече можеха да се различат постоянно изникващи сенки, които тръгваха по бойната площадка. Чу се тих звън на стомана, някакви силуети се свлякоха. Елеонор дочу вик.

— Стълбата! — извика Фируз. — Скъса се.

Притеснен, пусна отново въжето, издърпа нова стълба и я закачи здраво. Елеонор продължаваше да стои в мрака, както й беше наредил Теодор. Все нови и нови рицари се изкачваха и тръгваха напред с очи, пълни с гняв и страх. Бяха изпълнени с желание за битка, разкъсвани от ужас и от желание да си отмъстят на врага. С извадени мечове те бързаха надолу по стъпалата на кулата. Фируз тръгна след тях. Звън и дрънчене долитаха отдолу. Рицарите се опитваха да разбият страничните врати. По протежение на стената започнаха да проблясват светлини. Ударите по стоманата отекваха като камбана за тревога към съседните кули. Накрая някакъв силен трясък я накара да забърза надолу по стъпалата. Около нея пробягваха сенки. Тясното, криволичещо стълбище вонеше на пот, кожа, коне, носеше се и смрадта от лагера. На прага на кулата сред локва кръв лежеше мъртвец. Дворът, на който се излизаше от стълбището в кулата, беше пълен с въоръжени мъже. Страничните врати бяха разбити. Исполин на черен боен кон нахлу в двора сред оглушителен тропот на копита. Кървавочервеното знаме, което носеше, се развя сред викове и възторжени възгласи. Беше дошъл Боемунд, вдигнал с една ръка знамето, а с другата — меча си. С гръмовен глас, раздрал тишината, той обяви, че смъртта е влязла в Антиохия.

— Deus vult! Deus vult! — подхванаха наоколо вика. — Антиохия падна!

Започна свирепо клане. Божията армия завзе и други порти, а сетне връхлетя като придошла река из улиците и площадите. Турците — мъже, жени и деца — побегнали навън в нощта, бяха съсичани, докато накрая настланите с камък улици се превърнаха в кървав килим. Неописуеми писъци и смразяващи сърцето викове се носеха в нощта, надвиваха трясъка на битката и глухите удари на секирите, забиващи се в дърво. Портата на моста беше превзета и отворена. Реймон дьо Тулуз и неговите провансалци се втурнаха във вътрешността на града като глутница кръвожадни вълци, пръснаха се из уличките. Навън армията беше изнемогвала на вятър, дъжд и непоносим пек. Бяха се хранили с листа и корени, бяха пили вода, толкова кална, че им засядаше на гърлото. Сега, в този даден им от Бога ден — Денят на гнева, Денят на отмъщението — те бяха постигнали целта си. Кръвта щеше да очисти и измие страданията, през които бяха преминали. Антиохия трябваше да бъде наказана с меч.