Пол Дохърти - Тамплиерът

Той замлъкна и задавено си пое дъх.

— Кои? — попита Елеонор.

— Не мога да ти кажа, сестро, страх ме е от Божия съд. Не искам да лъжа или да хвърля другиму вината. Душата ми е черна и греховете й са достатъчно тежки.

Думите му потънаха в пристъп на кашлица.

Елеонор грабна един мях с вода и го допря до устните му. Лицето на Фюлше беше придобило цвета на отиващ си от този свят човек. Елеонор трескаво се огледа. Историята на ковача я беше накарала почти да забрави кървавата неразбория, която я заобикаляше. Изведнъж си спомни, че Юг беше препуснал с коня си към гръцкия стан и тихо се помоли да не му се случи нищо лошо.

— Ще бъда кратък, сестро, в името Божие — Фюлше размърда пръсти около китката й. — Появи се конник, качулка и маска скриваха лицето му. Разказа ни ужасни неща, от които излизаше, че Анстрита наистина е вещица, която си заслужава смъртта. Разказа как с пръсти вадела очите на мъртъвците от очните им кухини и как със зъби откъсвала дългите пожълтели нокти от съсухрените ръце, когато плячкосвала обесените. Как принасяла дарове на дявола в потайна доба и правела жертвоприношения с купи кръв на демоните. Бяха измислици — прошепна Фюлше, — но ние се хванахме. Той настояваше, че трябвало да прочистим селото си от тази скверност. Остави по мях с вино и сребърна монета на всеки от нас. Продадохме — прокашля се той — душите и телата си. Наредиха ни да чакаме знак, и когато знакът дойде, да действаме. В нощта на смъртта й, ние се събрахме, скрили лицата си с качулки и маски в кръчмата „Божията лоза“. Кръчмарят беше с нас. Господарите Юг и Годфроа отсъстваха, както и ти самата. Управителят Робер, сигурен съм, че беше той, ни поведе към къщата на Анстрита. Сестро, сторихме светотатство! Анстрита беше в малката си готварница, вареше пиво. Нахлухме вътре и я хванахме, дори в този миг си знаех, че цялата работа намирисва. Анстрита побягна към църквата. Вече съжалявах, че съм един от тях. Върнах се в къщата й, не за да я ограбя, а за да потърся доказателства. Не открих нищо, което да не е достойно и за килията на монахиня, но най-важното… — той помъчи да се изправи — конникът беше там. Все така със скрити глава и лице. Вече беше претършувал къщата. Носех чука си, но той имаше меч и нож. Каза ми да си гледам своята работа. Разбрах, че са ни използвали. Избягах, обзет от страх. Когато се присъединих към останалите, Анстрита беше заловена, овързана здраво като разбойник, хванат на местопрестъплението. Опитах се да я заговоря, да я утеша. Помоли ме да чуя изповедта й. Отвърнах, че не съм свещеник, но тя настоя. Сестро, вината ми стана още по-тежка. Анстрита носеше чисто сърце. Останалите започнаха да й се подиграват. Тя зашепна изповедта си и ме помоли да взема левия й сандал и да дам онова, което открия в него на някого, комуто имам вяра, на някоя „нова Вероника“…

— Не разбирам? — прекъсна го Елеонор.

— Сестро, казвам ти каквото знам. Потърси сред вещите ми — той посочи с глава кошовете и сандъците, струпани зад него. — Вземи малките, побързай. — Сам се приповдигна и така позволи на Елеонор да измъкне дисагите, две торби завързани заедно с каишка. — Пази ги — задавено рече той — и всичко, което е в тях. Бог знае, че няма друго. Сега, сестро, трябва да се изповядам…

— Кой беше конникът, онзи странник?

— Не знам. Анстрита твърдеше, че е ходила до Светите места. Каза ми, че си имала своите тайни. Тъкмо преди да си тръгна, тя спомена, че бедите й започнали по вина на нейния полубрат, който съсипал живота й — Фюлше изкашля кръв. — Сестро, беше тъмно, ужас владееше и двама ни. Повече нищо не ми каза. Огънят се разгоря буйно и те я обесиха над него. Кръвта на Анстрита сега е по моите ръце и по ръцете на останалите. Трябва да си платим, знам това.

Елеонор го целуна по челото, най-вече за утеха, произнесе полугласно молитва, взе торбата и остави Фюлше на грижите на брат Норбер. Едва се беше върнала при Иможен, която спеше под каруцата, когато се разнесоха викове и крясъци и я принудиха да се втурне към пролуката. Юг и другарите му се връщаха с оглушителен тропот. Отместиха една от каруците и конниците влязоха в галоп. Придружаваше ги високопоставен грък, облечен в къса туника, а върху нея — дълга до средата на ботушите му роба, богато извезана със златни и сребърни конци. Следваше го млад прислужник, облечен в зелено. Начаса ги заобиколиха виконтът и неговите хора. Разгоря се оживен спор. Елеонор се втурна да се присъедини към бързо растящото множество. Жан, водачът на Просителите, беше привикан и спорът продължи. От хората около нея Елеонор научи, че гърците са ги нападнали заради плячкосването на имението на богат благородник. Жената на благородника и двете им дъщери били жестоко изнасилени, после обесени на гредите на собствения им дом. Младият им прислужник избягал, но можел да разпознае нападателите, и той вече обвинително сочеше с пръст към дружината на Жан. Гърците поставяха ултиматум: извършителите да бъдат намерени и незабавно наказани, иначе щяло да има ново нападение. Жан се опита да защити другарите си, но виконтът му нареди да се подчини и заплаши, че иначе ще бъде изгонен.