Пол Дохърти - Тамплиерът

— Елеонор? — Юг раздалечи ръцете й. — Годфроа и останалите рицари нападнаха гърците по фланговете. Те се оттеглят.

Елеонор кимна. Не я беше грижа. Беше се свила до колелото и си мислеше, че е слязла в ада. С шумни хлипове плачеха деца, сред ранените вървяха пешаци. Изповядваха набързо враговете и в знак на милост им прерязваха гърлата. Същото правеха и с онези от франките, чийто страдания не можеха да облекчат. Надигаха се прашни вихрушки. Носачи на вода с ведра и черпаци обхождаха линията на изгарящите под слънцето хора. Просителите вече изхвърляха трупове от двете страни на каруците си. Виконт дьо Беарн и помощниците му се връщаха в галоп. Елеонор се надвеси през каруцата. Иможен тикна черпак с вода в ръката й. Тя отпи жадно с поглед, вперен в бойното поле. Повечето от мъртвите лежаха в странни пози, но някои изглеждаха съвсем спокойни, отпуснали глави на ръка, сякаш спяха. Летният пек, изпепеляващ и лепкав, усилваше предсмъртните мъки. Стенанията на ранените отблъскваха мародерите, но не и надвисналите над ужасяващите рани черни рояци мухи. Някакво дете плачеше неутешимо. Жена ридаеше. Чуваха се викове за лечител или за свещеник. Рахомер — един от Бедните братя — беше ударен със секира в рамото и стенеше от болка. Един от лечителите се опитваше да превърже раната. Елеонор отвърна поглед. Юг разговаряше с виконта. Елеонор се изправи и тръгна към тях в мига, в който виконтът кимна в знак на съгласие.

Юг извика на Теодор, Белтран и Алберик да се приближат към него.

— Ще поискаме примирие — осведоми ги той, останал без дъх. — Това е лудост. Трябва да разберем защо гърците ни нападнаха с такова ожесточение.

Малко по-късно Юг, понесъл покрит със зелени листа клон, отсечен от някакво дърво, следван от Белтран и съпроводен от Теодор и Алберик, пое в галоп през прахоляка. Свещеникът държеше вдигнат кръст, привързан на прът. Франките влачеха вече съблечени мъртъвци — злокобни трупове с пресни морави рани — към погребалните клади, които набързо се издигаха покрай потока. Купът от мъртъвци беше напръскан с дървено масло. Един свещеник отслужи заупокойна молитва. Хвърлиха горяща факла и буйни пламъци обгърнаха планината от мъртъвци. Черен дим се заиздига към небето от кладата. Непоносимата смрад на горяща плът се понесе на талази по бойната линия. Годфроа дойде на кон, по лицето му още се четеше яростта на боя. Погледна разсеяно към Елеонор и поведе коня си към мястото, където виконтът и останалите водачи бяха разчистили каруците, за да наблюдават бойното поле и събиращото се множество гърци. Пратеници от вражеския лагер прекосиха в галоп мрака, понесли клонки в знак, че искат мир. Франките ги приеха и позволиха на гърците да обходят полето, за да приберат мъртвите и ранените. Елеонор се свлече на земята. Иможен се присви до нея. Поделиха си парче корав хляб, малко горчиво вино и няколко сухи стафиди.

— Предполагаше се, че сме тръгнали към Йерусалим, Небесния град — прошепна Елеонор. — А ето ни сред полята на ада!

— Сестро?

Елеонор вдигна очи. Над нея стоеше Норбер. Изпитото, сбръчкано лице на бенедиктинеца беше изпръскано с кръв.

— Става дума за ковача Фюлше — Норбер кимна с глава към мястото. — Има смъртоносна рана. Настоява да говори с теб, преди да се изповяда.

Елеонор се изправи. Почувства се толкова замаяна, че се наложи Норбер да я подкрепя с ръка, докато я водеше надолу към реда от каруци. Подминаха хора, скупчени около стенещи и ридаещи мъже и жени. Други привеждаха в ред оръжията си. Неколцина се молеха около малка статуя на Богородица или на своя светец-закрилник. Обвиваше ги гъст, вонящ дим. Намериха Фюлше подпрян на някакви чували. Лежеше, разтърсван от гърчове, с мръсна превръзка около врата и окървавени гърди.

— Не мога да спря кървенето — едва чуто прошепна лечителят. — Целият е в рани.

Елеонор коленичи. Очите на Фюлше потрепнаха. Опита се да я хване за ръка, но не му бяха останали никакви сили. Елеонор потисна собственото си изтощение и впрегна цялата си воля, за да не се разбунтува стомаха й. Насили се да не обръща внимание на непоносимата воня около нея.

— Улучиха ме — дрезгаво рече Фюлше — почти едновременно с камък от прашка и стрела.

Примигна.

— Раната е на гърба. Няма значение, така е пожелал Бог. Чуй ме — ковачът се обърна и Норбер се отдръпна. — Приближи се.

Елеонор се подчини.

— Наблюдавах те — задавено рече ковачът. — Вярвам ти, господарке Елеонор. Ще ти доверя нещо. Аз съм един от онези, които убиха Анстрита. Не, слушай! Ти не си от Оверн, сестро, а ние там живеем сред вещици и вещери. Анстрита беше скитница, познавачка на билките, която дойде и се засели в селото ни. Беше пришълка. Строи ни се подозрителна. Тя с никого нищо не споделяше, но Бог е свидетел, че беше много сърдечна. Хващаше окото, беше млада. Намериха се сред жените такива, които й завидяха, а сред мъжете — такива, които я пожелаха. Имаше пари и — по всичко личеше — водеше добродетелен живот. Добродетелният живот не я спаси. Тръгнаха приказките, вината за несгодите и бедите беше хвърлена на нея. Седмица след миналия Архангеловден, аз и останалите грешници, които бяхме пили в „Божията лоза“, я… — Фюлше се задави, на устните му се показа розовееща кървава пяна и запремигва. Пое дълбоко дъх. — Получихме тайна вест. Никой не знаеше кой я донесе. В точно определен ден трябваше да се срещнем в полето, точно по времето, когато отец Алберик биеше камбаната за вечерната служба. Така и сторихме, един по един се събрахме в тревиста и дълбока падина, от която нямаше да се вижда светлината на огъня. Мислехме си, че е някаква шега, но в съобщението се споменаваше Анстрита, затова както бяхме пияни и готови за злодеяния, се съгласихме. Трябваше да се появим там с лица скрити под качулки и с маски, така и сторихме, но аз ги разпознах — управителя Робер и другите грешници.