Пол Дохърти - Маската на Ра

Хатусу запази мълчание. Нямаше да им каже какво й бяха наредили да стори. Неизвестната личност, която пишеше анонимните писма с цел шантаж, бе определила подробно как трябва да бъде представена смъртта на фараона. Царицата не можеше да забрави ужасната сутрин, когато съпругът й се строполи пред голямата статуя на Амон Ра. Тогава тялото му бе пренесено в един страничен параклис, където неизвестна ръка й връчи още едно анонимно писмо с изрични указания, какво да направи и да каже. Имаше ли друг избор, освен да се подчини? Студена тръпка разтърси цялото й тяло. Изнудвачът със сигурност бе един от тези мъже. Но кой? Самият Рахимере ли? Въпросната личност неминуемо бе член на царския съвет. Хатусу се надяваше, че ще успее да я разкрие. Нали писмата бяха започнали да пристигат още преди връщането на съпруга й?

— Какво има, уважаема Хатусу?

Хатусу вдигна глава.

— Извинете ме, благородни Рахимере. Бях потънала в мили спомени за моя покоен съпруг…

Задоволство изпълни Хатусу, когато забеляза как някои от присъстващите военачалници закимаха разбиращо. Те не скриваха и антипатията си към Рахимере — все пак тя бе опечалена вдовица и имаше абсолютното право да поиска разследване за смъртта на съпруга си.

Рахимере обаче не отстъпи:

— Мислите ли, че е било мъдро от страна на върховния съдия да остави неразрешен казуса и да позволи да тръгнат клюки по чаршията? А и вие, благородни ми Сетос, уж сте царски обвинител, а с такава неохота вършите задълженията си по въпросния случай.

— Уважаеми Рахимере! — вдигна дясната си ръка Сененмут. — Ако господарката Хатусу, ако нейно височество — натърти той на последната дума — иска разследване по случая, то трябва да бъде направено. Никой от тук присъстващите не е възразил. А и върховният съдия Амеротке е добре известен с почтеността си. Щом е преценил, че се налага допълнително обмисляне, значи истината за смъртта на божествения фараон все още не е разкрита.

Всички закимаха одобрително. Хатусу отдъхна с облекчение. Но Рахимере така и не отстъпваше. Отвори кожената си торба със сребърна обшивка. Всички последваха жеста му — в еднаквите си кесии членовете на царския съвет съхраняваха личните си книжа и документи.

— Вече знам какво е становището на Омендап за състоянието по границите ни — каза везирът. — Научих и за сведенията от съгледвачите. Имам обаче новини, които са още по-заплашителни. Разполагам с нещо, което не мога да определя с други думи — засмя се той и извади някакъв документ: — Ето доказателството, че принцовете на Либия и Етиопия обмислят съюз срещу Египет.

— Добре — отзова се Сененмут с почти нагла нотка в гласа. — Но, благородни Рахимере, дано боговете ви отредят здраве, богатство и добруване, мисля, че обсъждахме съвсем друг въпрос…

Хатусу отклони поглед. Сетос се подсмиваше с наведена глава. Неколцина генерали бяха покрили лицето си с длани. Рахимере се бе показал толкова злонамерен и петимен да удря, че бе нанесъл тежка обида на царския обвинител: беше си позволил да премине от един въпрос на друг, без дори да попита за съгласието му. Гняв изби на петна по лицето на везира. Той задиша тежко и успя само да промълви:

— Приемете моите извинения, благородни Сетос. Но какво ще ни посъветвате да направим?

Сетос разпери пръсти в знак на помирение:

— Ще ви отправя едно предложение: нека почитаемият Амеротке бъде поканен в състава на върховния царски съвет. Както знаете, той е почтен и мъдър човек. Умее да задава въпроси, които може би тук ще получат по-добър отговор, отколкото в Залата на двете истини. И още нещо — добави иронично Сетос: — Полезните съвети и мъдростта му може да ни потрябват през следващите месеци.

— Е, добре — сухо и рязко се вмести Рахимере. — Нека да направим кратка почивка, преди да продължим с оставащите важни въпроси: за регентството и дали да изпратим войска на юг до Първия праг.

— Защо? — попита Омендап.

— Защото атаката ще дойде от там — продължи Рахимере. — Трябва да вземем решение, кои войскови съединения и членове на царския съвет ще тръгнат с главнокомандващия… — погледът му за миг се спря върху Хатусу. — Всъщност кой ще предвожда войските на фараона? — той свали палката си срещу насекоми. — Донесох малко вино, нека пийнем, преди да продължим обсъжданията!

Заседанието бе прекъснато. Всички навиха папирусните си свитъци и ги прибраха в кожените си торби, които окачиха по облегалките на столовете. Хатусу изчисти с ръка масата пред себе си. Къната по ноктите й просветна, озарена от огъня в маслените лампи и факлите. Цветът й беше толкова наситено червен, все едно бе натопила краищата на пръстите си в кръв. Ще го направя, ако се наложи, помисли си тя. Добре знаеше какво се готви да препоръча Рахимере — намислил бе да наложи извеждането на Омендап и на останалите предани към нея военачалници извън Тива. Щеше да изкара нещата така, че войската веднага да замине на юг, а за главнокомандващ щеше да предложи самата нея. Пък и самата войска щеше да го поиска, нали бе съпруга на покойното божество! Добре, но докато Хатусу е далеч, Рахимере ще плете козните си. А съществуваше и още по-лош вариант — ако армията не се окичеше с победа, за нея нямаше да има място в Тива, да не говорим в Дома на милион години! Ако не се съгласеше да потегли с войската, сигурно щяха да я оставят под ключ в харема. Мислите й гъмжаха като разбунен кошер. Нямаше основание да се противопостави, не можеше да се надява Рахимере да оглави войската, защото работата на везира бе да стои в столицата и да държи юздите на управлението.