Пол Дохърти - Храмът на Хор

— След като огласим това — каза Амеротке и отстъпи назад, — съветът на жреците най-сетне ще вземе решение. Хатусу ще триумфира! — той потупа библиотекаря по рамото. — Аз ще те защитавам. Не бива да оставаш тук. Трябва веднага да напуснеш. Заради собствената ти безопасност, поне за малко. Асурал ще те охранява, докато опишеш какво си открил. Освен това ще изпратя писмо на везира Сененмут…

— Господарю? Къде сте?

Съдията подскочи сепнато. В пещерата влезе Шуфой, следван от Пренхое.

— Откъде разбрахте, че сме тук? — попита Амеротке.

— Един пазач ви е видял… — джуджето изгледа подозрително Калив. — Не бива да скитате сам в това тъмно място.

— Имам достатъчно приятели — отвърна господарят му — и Калив е един от тях. Шуфой, направи нещо полезно. Изгаси лампите. И без това си тръгвахме.

— Разкрихте ли убиеца? — попита развълнувано Шуфой. — Ще го видим ли обесен на градските стени?

— Не още — Амеротке тръгна обратно по прохода. — Но открихме причината, заради която убива. Пренхое, искам незабавно да отведеш Калив при Асурал. Той трябва да бъде откаран в царския дворец и да бъде поставен под личната охрана на господаря Сененмут. Хайде, раздвижи се! — на върха на стълбата съдията се обърна. — Калив, на никого не казвай къде отиваш. Не вземай нищо със себе си, просто тръгвай! — после взе в ръка малката длан на Шуфой: — Най-мъдри от лечителите, занеси съобщение на господаря Хани. Кажи му, че заповядвам веднага да свика съвета на жреците в една от залите за пиршества. А след това се върни и ме чакай при акациевата горичка до свещеното езеро. Отсега нататък, докато тази история не приключи — той взе лъка и стрелите от Калив и ги подаде на джуджето, — ги носи винаги със себе си!

— Ще кажете ли на жреците? — попита библиотекарят.

— Да. Да се надяваме, че това ще предотврати по-нататъшни убийства.

Мина цял час преди Амеротке, разположил се на възглавнички в банкетната зала, да се срещне с другите жреци: Хани и Вехлис, Амон, Озирис, Изида и Анубис. Главният писар Сенги пристигна последен. Амон мърмореше сърдито и дори намекна, че е смятал да си тръгва. Съдията не обърна внимание на подмятанията му и се приготви най-тържествено да разкрие какво бе открил. В този миг в залата влетя царски пратеник, който бързо се приближи до Хани и прошепна нещо в ухото му. Върховният жрец на Хор, блед и изморен, кимна и го освободи с щракане на пръсти.

— Получих съобщение от Дома на милион години — обяви той. — Утре сутринта, преди деветия час, нейно величество божествената Хатусу, придружена от везира Сененмут, ще почете храма с присъствието си — той изгледа презрително Амон. — Така че всички трябва да останат тук.

Думите му бяха посрещнати с мълчание. Върховните жреци изглеждаха неспокойни.

— И защо нейно величество благоволява да ни покаже божествения си лик? — попита злобно Изида. — Нима толкова й липсва гледката, как коленичим в нозете й?

— Ние сме учени — обади се в подкрепа на Изида Амон. — Служим на Египет и неговите управници от много години. Освен това сме върховни жреци и никой не може да ни заповядва!

— Никой няма да ви заповядва — намеси се Амеротке. — А сега сме се събрали тук, защото аз имам да ви кажа нещо. То ще сложи край на спора и ще обясни отвратителните убийства.

Вехлис плесна с ръце. Погледът й блестеше, а страните й бяха порозовели. Останалите зашепнаха тихо. Внимателно подбирайки думите си, върховният съдия описа какво е открил Калив. В началото жреците го прекъсваха със сумтене и викове. Някои подхвърляха, че добре познават историята на страната си и не искат да слушат лекции за миналото на Египет. Но постепенно възгласите стихнаха и недоволството отстъпи място на страхопочитанието и благоговението, когато жреците разбраха, че става въпрос за нещо много по-древно, отколкото са смятали, и далеч по-респектиращо, отколкото бе жалката им власт. Когато Амеротке свърши, никой не посмя да го предизвика или да оспори думите му. Жреците седяха с каменни лица и въпреки че ги огледа много внимателно, върховният съдия не забеляза и следа от вина или тревога. Убиецът все още поддържаше маската си.

Амон вдигна ръка с отворена длан — знак за мир. За първи път, откакто се срещнаха, той гледаше съдията с уважение.

— Знам, че говорите истината, господарю Амеротке, но трябва да признаете, че откритието ви е изненадващо и… — той се озърна за помощ от съратниците си — … променя много неща.

— И освен това — намеси се Озирис — откритието потвърждава нашите първоначални нагласи…