Пол Дохърти: Храмът на Хор

Върховните жреци на Тива заеха местата си в съвещателната зала при храма на Хор. До един бяха облечени в бели ленени роби и наметнати с леопардови кожи като знак за високия им ранг. Златни гривни и огърлици украсяваха китките и шиите им, бръснатите темета и гладките им лица блестяха от скъпи мазила. Всъщност те бяха най-властните мъже в царството. Седяха на обшити със злато възглавнички пред масички от акациево дърво, върху които бяха красиво подредени папирусни листове и палитри за писане. Гордееха се, че не само цяла Тива чака решението им, но и че божествената Хатусу, новият фараон, ги беше помолила за съвет. Дали някога досега жена бе сядала на трона на фараона и бе носила двойната корона, жезъла, ветрилото и скиптъра? Благодарение на ума си и на голямата си победа на север срещу митанийците Хатусу се бе сдобила с огромна власт и мощ, ала сега тя, божествената, търсеше тяхното одобрение. И всички знаеха, че щеше да й бъде дадено, макар и неохотно. Тук, в тази зала, чиито стени бяха украсени със стенописи за живота на Хор, златния бог с глава на сокол, те щяха да заседават и да вземат единно решението, което чакащите отвън вестоносци щяха да разнесат мълниеносно през широките улици и тесните сокаци на града.

В дъното на залата седеше Хани, върховният жрец на Хор. До него беше много по-младата му съпруга Вехлис, висока и царствена жена. Бръснатото й теме бе скрито под пищна перука, а привлекателното й тяло беше обвито в мек лен. Барабанеше по масичката с боядисаните си с тъмна къна нокти и леко се усмихваше. Двамата минаваха за единствените поддръжници на Хатусу. Останалите върховни жреци, наричани с имената на боговете, на които служеха — Амон, Хатор, Изида, Анубис и Озирис, чакаха търпеливо началото на съвещанието. Встрани до тях се бяха скупчили писари, помощници и специалисти по теология. Хани допря длани пред гърдите си, склони глава и отправи молитва.

— Да започваме ли? — той се извърна наляво, където самоуверено седеше главният писар Сенги, готов да съхрани на лист всяка дума на жреците.

— Знаем защо сме тук — обади се върховният жрец Амон и обиколи с поглед присъстващите. — Нека не губим време и да решим основния въпрос, от който следват всички останали… — той замълча за момент, за да подчертае важността на думите си: — Сядала ли е някога жена в цялата история на египетската земя на трона на фараона? Някой може ли да го докаже? — и се усмихна победоносно в настъпилата след думите му тежка тишина.

В Залата на двете истини, главната съдебна зала в храма на богинята Маат, очакваха всеки момент да бъде произнесена присъда. Върховният съдия на Тива, приятел на фараона и член на царския кръг съветници Амеротке седеше изправен в съдийското кресло. Беше облечен в бяла роба и бели сандали, които символизираха справедливостта, която той въздаваше в името на фараона. На врата му висеше инкрустирана с тюркоази златна огърлица с изображение на Маат, коленичила пред баща си Ра.

В залата беше тихо. Всички погледи бяха приковани в тържественото лице и леко стиснатите устни на съдията. Амеротке пое дълбоко дъх. Винаги ставаше рано, а днес беше хапнал само няколко фурми и меденки. Вместо да закуси, беше обиколил пазарището с верния си слуга Шуфой — джудже, на което поради съдебна грешка бе отрязан носът. Малкият мъж носеше слънчобрана на господаря си и крещеше на всеослушание, че се приближава върховният съдия от Залата на двете истини. Обикновено Амеротке му заповядваше да млъкне, но Шуфой никога не спираше. Допадаше му бъркотията, която предизвикваше появата на господаря му независимо дали той бе тръгнал да проверява теглилките на търговците, или да посети по-нисшите съдилища.

Върховният съдия стисна устни. Това беше тържествен момент. Надяваше се стомахът му да не изкъркори издайнически или пък да не се появи някой потен вестоносец — рабизу, от Дома на вечността. Беше получил вече тайно съобщение, че самият фараон — божествената Хатусу, и великият везир Сененмут желаят да поговорят с него. Амеротке беше ядосан. Случаят, който току-що бе изслушал, го изпълни с гняв и отвращение. С усилие на волята си наложи да си спомни отново учението на жреците: „Поддавай се на гнева само когато е нужно.“

Наклони глава и се взря в затворника — мъжът беше с изпито лице, зли очи и бледи устни; жилавото му загоряло тяло бе покрито с мръсна роба, а нозете му — обути в износени тръстикови сандали. Амеротке вярваше в съществуването на демони и в това, че могат да се настанят в душите на хората: явно точно такъв беше случаят. Затворникът изглеждаше спокоен въпреки неопровержимите доказателства, че е извършил най-малко две богохулно жестоки убийства. Справедливостта изискваше да наложи най-страшното наказание.