Пол Дохърти - Храмът на Хор

Хатусу изкачи стълбите и си позволи да се усмихне леко. За Хор ли пееха те? Дали всъщност не възпяваха нея? Взря се в грамадната статуя на бога с глава на сокол през олтара.

Още ненавършила двайсет години, Хатусу дълбоко в себе си не вярваше в боговете на Египет. Истинската сила се криеше в бойните колесници, в съкровищниците на Горен и Долен Египет — Червения и Белия дом на среброто, и в неизменно стоящия от дясната й страна мъж, когото хората наричаха „сянката на фараона“.

— О, Сененмут — прошепна сега тя към него. — Самата аз богиня, се моля на другите богове!

Той се поклони — суровото му волево лице остана безизразно; само погледът му преливаше от възхищение и любов:

— Трябва да го направиш! — отвърна й приглушено. — Всички са на наша страна, освен жреците. Нуждаем се от благословията им…

Хатусу презрително сви устни. След няколко часа всички върховни жреци в Тива щяха да се съберат уж да обсъдят промяната в управлението, а всъщност да разискват дали една жена може да носи двойната корона на фараоните и диадемата на цариците на Египет.

Сененмут се обърна и изгледа Хани, върховния жрец на храма на Хор, застанал в подножието на стълбите към олтара. Гладкото бръснато теме на синеокия мъж прикриваше остър като бръснач ум. Той и съпругата му Вехлис бяха подкрепили мълчаливо възкачването на Хатусу, но Сененмут беше решен на всичко, за да може царицата да получи публичното признание на всички жреци. Сега той се наклони към господарката си и й прошепна:

— Любовта ти ме държи в плен и сърцето ми пее с твоето…

— Мисля само за теб и сърцето ти е свързано с моето — отвърна му закачливо Хатусу. После се поклони пред статуята.

Откъм жреците се разнесе всеобща въздишка. Хорът слепи певци отново поде химн, а Хани изкачи стъпалата с кадилница в ръце. Хатусу, ръководена от тихите наставления на Сененмут, слезе да го пресрещне и благосклонно тръгна до него. От събраните в подножието жреци се дочуха одобрителни възгласи. Пред олтара Хатусу позволи да бъде прикадена, а след това с Хани от дясната страна и Сененмут от лявата направи приношения за боговете.

Няколко часа по-късно в храма на Хор всичко бе тихо и спокойно: в чистите бели зали с изрисувани подове и покрити с гледжосани плочки стени бяха останали само сенки. Но под храма, в древните подземни проходи и галерии вървеше Нерия, главният библиотекар и дългогодишен архивар от Дома на живота, средището на учени към храма на Хор. Беше тръгнал към Залата на вечността, в която се съхраняваха най-древните свитъци от египетската история. Обикновено тук се допускаха само върховните жреци. Сега нямаше никого. Пещерите и проходите под храма някога са служели за скривалище — по времето на Хиената, когато жестоките хиксоси връхлитали като рояк през бреговете на Нил и унищожавали всичко по пътя си с огън и меч. Това беше свято място и в центъра му се намираше Залата на вечността. През няколко крачки Нерия спираше, за да запали с кандилото си окачените по стените на прохода маслени лампи. Пламъците танцуваха и правеха сянката му все по-голяма и страховита. Архиварят се усмихна. Тесните врати пред светилището на подземния храм се охраняваха от статуите на божествения бик Апис и на Хор. Запали факла и прекрачи в залата.

Подът беше облицован с разноцветни гледжосани плочки. Стените бяха плътно покрити с детайлни рисунки от историята на Египет, а в средата на залата в огромен черен мраморен саркофаг лежеше мумията на първия фараон, обединил Горен и Долен Египет и основал династията на Скорпионите — Менес. Саркофагът беше поразително красив: на всеки ъгъл имаше златни украшения, стените бяха покрити с магически, изписани със сребро символи. На едната страна беше нарисувана врата, а до нея — две червени очи, така че мъртвият фараон да може да поглежда в света на живите. Върху капака на саркофага бе поставен мраморен лешояд с разперени криле. В единия му край стоеше бог Озирис, а в другия — съпругата му Изида. Нерия спря и се огледа възхитен. Мястото наистина беше свято. Поклони се пред саркофага и след това се наведе да разгледа отблизо стенописите в ъгъла на залата. Седна на пода и остана така приведен известно време, вдигнал високо факлата, за да може да отличи всеки детайл. Да, вече беше сигурен, стенописът изобразяваше точно това, което бе открил в библиотеката! А когато всички узнаят, а когато им каже… Нерия се усмихна. Представяше си похвалите в двореца, покровителството на новия фараон. Нерия докосна татуировката на бедрото си за късмет, поклони се още веднъж на откритието си — несъмнен източник на богатства и добруване, после се измъкна от Залата на вечността и тръгна обратно по проходите. Стигна до подножието на стълбата и започна да се изкачва. Стъпките му ехтяха в мрака. Спомни си, че трябва да изгаси маслените лампи, и тръгна назад. Изведнъж вратата над него рязко се отвори. Нерия се извърна сепнато. На светлината се открояваше мрачна сянка с кожен мях в ръка. Лицето на фигурата бе скрито с маска на чакал. Тя замахна и поля Нерия с масло. Нерия се подхлъзна по стълбите. Няколко стъпала по-надолу се задържа и пак вдигна поглед. Към него летеше пламтящ парцал. Нерия падна, удари се и извика от болка. В следващия миг горящият парцал лизна маслото и архиварят се превърна в жива факла.