Пол Дохърти - Възходът на Атон

— Познавах баща ти — осведоми ме той и погледна към леля Изития: — А ти можеш да си вървиш.

Изития се изпари мигновено. Не си взе сбогом, а аз дори не погледнах към нея. След малко отклоних поглед встрани и бях награден с удар по ухото.

— Аз съм този — приведе се Уени, напред, — който ще ти позволи да гледаш встрани! — после свъсеното му лице поомекна и той ме погали. — Изития е злобна кучка, никога не съм я харесвал! Говорят, че е вкарала без време майка ти в гроба. А сега отивай да разопаковаш нещата си.

В Кап бяха събрани двайсет и четири момчета — синове на приятели на Великолепния или деца на Царските украшения — наложниците му. Най-личното момче бе престолонаследникът Тутмос — на дванайсет години, висок, с очи и лице на граблива птица в ловен полет. Бяхме разделени на четири отделения по шестима. Тутмос не бе при нас вечерта, когато се видях с Децата на Хор, както се наричаше моето отделение. Всички носехме печат с означение „НА“ — йероглифите на ястреб и на жезъл, гравирани върху медна плочка, която висеше на връв около вратовете ни. Без мен бяха общо петима: момчетата, които по-нататък станаха мои приятели, съперници и врагове. Хоремхеб, Хюйи, Пентжу, Майа и Рамзес; винаги си мисля за нас като за шестимата. Всички бяхме горе-долу на една възраст. Несъмнен лидер беше Хоремхеб — свадлив, с горящ поглед и издадена долна устна и брадичка. Още момче, той имаше мускулести бедра и широк гръден кош и кожа, малко по-светла от тази на останалите. Рамзес пък ми приличаше на ястреб с бърз взор, клюнест нос и тънки безкръвни устни. Хюйи си беше Хюйи — миловиден и с елегантна фигура, но арогантен. Стоеше винаги прав, с разкрачени крака и ръце на ханша. Когато за първи път ме видя, ме огледа от глава до пети с нескрито веселие. Пентжу ми напомняше мангуста — винаги бдителен, с тясно лице и с остри черти под рошава и доста светла коса. Майа беше пухкав, пълничък и все засмян; още тогава с нещо напомняше момиче. Всички носехме дълги ленени ризи, препасани с пояс, само Майа си я връзваше като момиче. Даже мажеше краката си с масло и ги обуваше в елегантни сандали. Няколко седмици след мен към отделението се присъедини още едно момче — Мерире. От самото начало той бе лицемерно копеле със самодоволно лице и мнителен поглед.

За вечеря имаше зърнени трици с ангинария, последвани от каша от грис. Спомням си тази вечеря, защото се почувствах изведнъж много приятно: хранех се спокойно без вторачения поглед и облещените очи на леля Изития.

— Яж бързо — изръмжа Хоремхеб и гребна част от кашата ми от паницата. — Ако се помайваш още малко, ще я изям цялата.

Колко жестоки могат да бъдат децата. Тези около мен бяха ненаситни и безмилостни като глутница прегладнели хиени. След като се нахранихме, бе свикан съвет за разглеждане на моя случай.

— Всеки от нас има прякор — изрече тихо Хюйи, поставил пръст на устните си. — Какъв ще бъде твоят?

После представи всеки от останалите. Хоремхеб беше Главен скорпион; Рамзес — Сянка на змия; Пентжу — Фалшив лекар; Майа — Хесета, танцьорка, а Мерире — Намусен жрец. Хюйи се бе задоволил с Благородник плебей.

— Вече го знам — прошепна Рамзес и килна леко глава встрани. — Я го погледнете! Челото му е изпъкнало, а устата му стърчи напред — и ме чукна с пръст по носа. — Прилича на песоглавец.

Оттук насетне щях да бъда Павиан от Юга. Скоро научих първия урок в дома за обучение — златното правило на всички политици: бъди лукав и жесток като останалите, бъди безмилостен и никога не проси милост, защото слабостта събужда агресия. Редовното ни обучение започваше всеки ден в зори. Уени ни събуждаше и ни подгонваше към ледените води в канала. После, без да обръща внимание на времето, ни караше да бягаме голи обратно; обличахме се набързо и изяждахме приготвената ни храна — овесена каша и подсладен хляб. През цялото време Уени и подчинените му жреци от местния храм ни цитираха пословици:

— Не прекалявай с храната. Не злоупотребявай с алкохол. Обуздай лакомията си — вчерашното ядене и пиене няма да потушат днешния глад или да утолят днешната жажда.

После започваха занятията. Овладявахме тайните на калема и дъската за писане, на червеното и черното мастило. Учехме се да пишем най-напред върху острака — неголеми плочи от счупени глинени съдове или варовик, — преди да ни допуснат до гладко протритите папируси. Изучавахме Кеменит, или Компендия 22 22 Компендий или компендиум (лат.) е съкратено изложение на някоя наука. — Бел.прев. , и описвахме с много подробности колко славно е да бъдеш писар. Овладявахме езика на Тот и славословехме с празни думи Шешет — повелителката на тръстиковия калем за писане.