Пол Дохърти - Възходът на Атон

Бях приклекнал като прикован на мястото си. Останалите от свитата се бяха свили в полукръг зад него; външният му вид безспорно бе странен, ала гласът бе силен и плътен, при това човекът пееше прочувствено и завладяващо, с неочаквана за това хилаво тяло страст. Дали Забуления не бе някой от поклонниците на Атон — Слънчевия диск, който се радваше на постоянно нарастваща популярност сред заможните знатни личности в Тива? Видях как булото бе смъкнато назад от лицето му. Запромъквах се между дърветата, заобикаляйки във фланг стражата, за да намеря по-удобно място, откъдето се вижда по-добре. Наместих се под един зелен дъб. А хърбавият велможа вдигна глава, откривайки лице с издължена брадичка, тесни очи и тънък нос над плътни червени устни; високите му скули подсилваха ефекта от тесните очни процепи. Колкото и да бе необикновено, това лице имаше странна хубост. Главата се сведе отново надолу и химнът продължи:

Химнът бе подет от ескорта с ниско монотонно пеене, последвано от тишина. Онова, което върлинестият големец държеше в скута си, се оказа синя водна лилия. Преместих се по-близо. Той се обърна наляво и даде знак на командира на ескорта. След няколко тихо изречени думи се върна към мечтателното си съзерцание. Слънцето се изкачваше бързо нагоре, заливайки горската поляна с пробягваща светлина. Тъкмо се канех да се оттегля, когато почувствах острия връх на нещо във врата ми. Едноок кушит бе насочил към мен копие само на десетина сантиметра от лицето ми. От двете му страни имаше по един въоръжен със стрела и лък, чиито тетива бяха опънати до краен предел. Гледаха ме с безизразни очи. Чувствах, че не мога да кажа и дума. Бях силно изплашен както от тях, така и от рязко прекъсналата тишина. Кушитът се приведе, стисна ме за рамото и ме изправи на крака. Носех само препасник на слабините и ленен шал върху раменете. Той го смъкна и изрече тихо нещо на спътниците си на език, който не разбрах. Опипаха препасника ми.

— Нямам никакво оръжие — успях да заекна аз.

— Вземете го с вас! — нареди Забуления, докато се връщаше към колата. Седна на мястото си, преносимата стълба бе вдигната и необикновеното шествие пое към Павилиона на мълчанието.

Следвах ги бавно с увитото около врата ми въже. Кушитът, който придърпваше края на въжето, не беше груб: държеше се с мен като към домашен любимец, който има нужда сегиз-тогиз да бъде връщан в правия път. Стигнахме до Павилиона на мълчанието и невидими ръце като по сигнал отвориха черната порта. Озовах се в правоъгълен вътрешен двор, преполовен от канал, а в средата му тихо припляскваше водата на неголям фонтан. Нямаше градина, но навсякъде се виждаха кошници, пълни с току-що откъснати цветя, чийто аромат изпълваше въздуха и привличаше работливите пчели. Фасадата на къщата отговаряше на изискванията за ранга на всеки благородник: имаше портик с колони от ливански кедър с изящно изобразена хералдика и други опознавателни знаци и символи. Колата спря точно пред красиво оформените стъпала. Забуления слезе и веднага хлътна в къщата, следван от странната си свита. Сега той се движеше доста по-свободно и не толкова тромаво, а с естествена лекота и с достойнство, все едно осъзнаваше недъгавостта си и бе решил да покаже недостатъците си, а не да ги крие. Пазачът ми сведе очи към мен:

— Е, какво, да те разпънем ли на кръст? — но въпреки грозните рани и грубия блясък на единственото му око изненадваща усмивка раздвижи сурово очертаната му уста. — Кажи, маймунчо, какво да правим с теб? — успях да прикрия страха си и го погледнах с широко отворени очи. — Маймуните трябва да си стоят по дърветата.

— Но една маймуна може да гледа и в царя — дръзнах да му отговоря.

Кушитът се разсмя и ме тупна съвсем леко по ухото. После развърза въжето от врата ми и ме побутна към стъпалата. В къщата бе приятно хладно, стените бяха варосани в резедаво, по тях не се виждаха никакви рисунки, с изключение на ред красиви орнаменти в линия към пода и към тавана. Видях събраната прислуга — не повече от четири-пет мъже и жени. И те бяха с обезобразени лица. В Тива сигурно щяха да останат без работа като негодни носорози, както наричаха там мъжете и жените, загубили носа и ушите си като наказание за извършено от тях престъпление. Обикновено ги прокуждаха в някое прашно село или друго общо поселище; дори ги заточаваха и в малки оазиси из каменистите клисури на Червените земи. Тези тук обаче бяха добре охранени и облечени, посрещайки дошлите, както се полага. Свалиха ми шала и препасника. Един слуга донесе съд с вода. Цялото ми тяло бе внимателно измито и намазано с масло, след което устните и дланите ми бяха почистени с подсолена вода. С две думи, минах през пречистване като жрец, който се подготвя за влизане в светая светих на някой храм. Вързаха ми чист препасник и ми облякоха лека хладна ленена роба, след което стегнаха необичайно дълги сандали на стъпалата ми. Накрая ме въведоха във вътрешно помещение — изискано красива стая, чийто таван носеха четири колони, оцветени в зелено и червено. Тук стените бяха покрити с чудесни рисунки. В средата на помещението имаше огнище, а в отсрещния край се виждаше подиум със спусната сива завеса. Някой ме бутна леко напред, след като завесата бе дръпната. Забуления бе седнал на възглавници с гръб към стената, а отпред му бе сложена малка маса. Бутнаха ме отново, за да коленича и да допра чело до земята пред подиума.