Пол Дохърти - Призракът на тресавището

— Но там не се е намирал никой от монасите?

— Не, постройката е много тъмна. През есента и зимата прозорците се затварят още следобеда.

— Би могло да е нещастен случай! — каза присъединилият се към тях Елфрик.

Корбет поклати глава:

— Съмнявам се! — отвърна той. — Огънят се разпространи бързо, нали? Няма основание вътре да е имало запалена свещ или огън?

Брат Ричард се съгласи:

— И тук, както в останалите сгради, ние сме много бдителни. Съгласен съм, сър Хю, нашият убиец отново удари.

— Но как? — попита Ранулф.

— Навярно със запалена стрела през прозореца. Корбет наблюдаваше пламъците, които започваха да утихват, и се закашля, когато срещу него се понесе облак дим.

— Да, пламтяща стрела или запалена факла, хвърлена през някой прозорец, биха могли да сложат началото на палежа, особено, ако наблизо има и масло.

Приорът се появи, забързан. В отблясъците на пожара лицето му все още изглеждаше мъртвобледо, а очите зачервени. Брат Ричард му разказа какво се е случило, а приорът го слушаше с притворени клепачи.

— Съжалявам! — извини се той. — Бях заспал дълбоко. След това тръгна да организира братята. Някои седяха на замръзналата земя и гледаха безпомощно в огъня, погълнал цялата сграда. Стените и покривът вече бяха пропаднали и от нея сега се издигаше само червената тухлена основа, но пламъците продължаваха да се вият и да ближат гладно почернелите греди. Вятърът носеше сива и черна пепел към тях, а понякога и сладникав мирис от подправките, съхранявани вътре. Приорът постави няколко пазачи и братята започнаха да се оттеглят. Корбет знаеше, че монасите също подозират умишлен палеж: убиецът, който бродеше сред тяхното братство, бе искал да всее страх. Корбет наблюдаваше пожара като омагьосан.

Как би могъл да избухне, питаше се той. Кой го беше подпалил?

Пердитус беше заедно с него малко преди да се раздаде сигналът за тревога, но останалите? Ричард и Дънстън бяха там. Елфрик се бе присъединил към тях по-късно, а приорът твърдеше, че е спал през цялата суматоха.

— Защо? — попита Ранулф, застанал зад Корбет. Чансън вече бе отишъл да провери дали драгоценните им коне са в безопасност.

— Всички се боят от пожар! — прошепна Корбет. — Внезапен и буен, той предизвиква опустошения и всява ужас. Точно това е искал да направи нашият убиец. Той подражава на злия лорд Мандевил, който най-много от всичко е искал да види как манастирът гори под Божието небе. Навярно е бил разстроен, че нападенията срещу Пердитус и Ричард са се провалили, и се е разярил. Не желае тези монаси да забравят за присъствието му. Трупове, светотатство в църквата, пламтящи стрели, а сега унищожаването на един от главните им складове.

— Сър Хю! — появи се тичешком от мрака Елфрик. — Сър Хю! Най-добре ще е да дойдеш!

— Знам защо, Елфрик. Онези трупове в Дома на мъртвеца — на Хамоу и брат Френсиз. И двата са били дамгосани, нали?

Елфрик пъхна ръце в ръкавите на расото си и изхълца.

— Камбаната заби за тревога и пазачът напусна поста си, както и всички ние! — обясни той. — Когато се върнах, саваните бяха отметнати. — Елфрик измъкна едната си ръка и се тупна по челото. — И двамата са жигосани. Убиецът ги беляза.

Елфрик огледа разсеяно угасващия огън, после погледът му се премести върху покритите със сняг сгради, сякаш виждаше абатството за първи път.

— Това е моят дом, сър Хю, въпреки, че стана средище на ужаси. Ние сме наказвани за греховете си.

Той потъна в тъмнината. Корбет нареди на Ранулф да вземе малко храна от кухните на абатството и да се върне в странноприемницата. На стълбището се сблъска с Уолъсби.

— Чу ли за пожара, архидяконе?

— Да, сър Хю, чух, но не бива да напускам стаята си, освен за храна.

И като се промъкна край кралския служител, той се затътри надолу по стълбите. Корбет влезе в стаята си, провери всичко и седна на масата. След малко Ранулф донесе храната.

Чансън се присъедини към тях. На трапезата имаше желирана щука, зеленчуци с масло, фурми и вино с подправки. Корбет дъвчеше разсеяно. След като приключи, той отиде до писалището си и записа всичко, което се беше случило. Ранулф му зададе няколко въпроса, но той не му обърна внимание. После се изтегна на леглото си и се покри със завивката. Опита се да мисли за Мейв: колко я обича, за стиховете, които би й рецитирал. Спомни си онова загадъчно име, Елоиз Аржантьой. И скочи толкова бързо от леглото, че стресна Ранулф.

— Елоиз Аржантьой! — извика Корбет. — О, Ранулф, аз съм глупак! Кой не е чувал за Елоиза и Абелар. 26 26 Става въпрос за Пиер Абелар (1079–1142 г.) — френски философ, богослов и поет. Неговото рационалистично мислене („Разбирам, че вярвам!“) породило съпротива в църковните среди, която довела до осъждането му на църковните събори в 1121 и 1140 г. Трагичната любов на поета към Елоиза, завършила с оттеглянето на двамата в манастир, е описана в автобиографичната му книга „Историята на моите бедствия“. — (Бел. прев.)