Пол Дохърти - Призракът на тресавището

Старецът затвори очи и започна да прехвърля зърнатата на броеницата през пръстите си. Седеше прегърбен, сякаш разговорът го бе изморил. Корбет и Ранулф му благодариха, станаха и върнаха скамейката на мястото й.

— Не мога да наруша обета си.

Корбет се извърна. Брат Люк продължаваше да седи със затворени очи.

— Тези кървави убийства, сър Хю. Ще продължат ли?

— Не знам, точно това се опитвам да открия.

— Търси в миналото! — прошепна старият духовник. — Ние посяваме греховете си като зърна. Te пускат корени и лежат заспали, но когато му дойде времето, изникват като черен стрък, а листата им са тлъсти, натегнали от зло. — Отвори очи: — Желая ти всичко най-добро, кралски служителю. Нека Бог да бъде с вас.

Брат Люк направи знак за благослов във въздуха, докато Корбет отваряше вратата, за да си тръгне.

Приорът Кътбърт коленичи върху студените плочи на пода на килията си. Беше заключил и залостил вратата. Огънят в огнището се бе превърнал в тъмна пепел, мангалите не бяха запалени. Приорът бе свалил расото и долната си риза. Острите камъни от настилката се забиваха в костеливите му колена. Притискаше с мъка краката си към леденостудения под. На стената над него, на едно огромно разпятие, Христос, сгърчен в агония, се взираше надолу към монаха. Приорът Кътбърт взе бича, затвори уста, стисна зъби и започна да нанася удари по дясното и лявото си рамо. Дори тук, в тъмнината на килията му, демоните не го напускаха. Той удряше отново и отново, докато в съзнанието му ръмжащи грифони изскачаха от пламъците, а един тъмен тунел плюеше демони-кръвопийци, чиито коси се гърчеха като змии. Приорът Кътбърт отвори очи. Насили се да вдигне поглед към разпятието. Беше извършил смъртен грях.

— Меа culpa! Mea culpa! — Той се удари в гърдите. — Виновен съм! Виновен съм!

Трябваше да се покае, да осъди властолюбието и алчността си. Само да можеше да върне времето обратно! Остави бичът да падне на пода. Имаше чувството, че грехът го задушава и го е покрил отвсякъде. Около него се тълпяха неговите ужасяващи последици: сгърченото тяло на котката, провиснало от преградата пред олтара; страховитата смърт, застигнала неговите братя; огнените стрели, пронизващи нощния въздух; шепотът и брътвежите. Съветът не бе свършил никаква работа. Приличаха повече на изплашени зайци, криещи се в килиите си, изплашени от сенките, самотата и дългата нощ. Приорът Кътбърт не можеше да спре треперенето си. Той се изправи с мъка, обу сандалите си и навлече расото. Силно чукане по вратата на килията му го накара да трепне.

— Имам работа! — извика той.

— И аз идвам по работа, отче приоре!

Приорът Кътбърт простена отчаяно: беше онзи кралски служител с острия си взор и пороя от въпроси.

— Зает съм! — самият Кътбърт съзнаваше колко силно трепери гласът му.

— Отче, трябва спешно да говоря с теб!

Приорът Кътбърт ритна бича под една скамейка и като прекоси килията си, вдигна резето и отключи вратата. Ранулф и Чансън стояха на прага като ангели-отмъстители. Само един поглед върху лицето на сър Хю накара приорът Кътбърт да разбере, че този път ще трябва да каже истината.

— Мисля, че ще е най-добре да влезем вътре. Приорът се отдръпна встрани. После затвори вратата зад тях.

— Дявол да го вземе! — Ранулф плесна с ръце. — В стаята е студено!

Корбет вече бе прекосил помещението и гледаше втренчено надолу към мястото, където бе коленичил приорът.

— Кръв! — промърмори той.

Корбет се наведе и заопипва пода с облечените си в ръкавици ръце. Той зърна бича под скамейката, извади го и го вдигна.

— Аз не съм монах, отче приоре — каза тихо той, — а само един кралски служител, който търси истината.

Кътбърт седна в едно кресло с наведена глава и сключени сякаш в молитва ръце.

— Защо приорът на „Сейнт Мартин’с“ трябва да се самобичува толкова ожесточено — попита настоятелно Корбет, — че кръвта да се просмуква през расото му?

Той се огледа из добре мебелираната стая с резбовани кресла и сандъци, писалищната маса, скамейките и полиците, пълни с книги.

— И защо трябва да коленичи на пода, едва ли не гол — той посочи незавързания сандал, — и да се самонаказва в ледената стая?

Кътбърт затвори очи и прошепна:

— Miserere mei Domine et exaudi vocem meum 25 25 Помилуй ме, Господи, и чуй гласа ми (лат.) — (Бел. прев.) .

— Христос ще се смили над теб и ще чуе гласа ти — отвърна Корбет. — Ако кажеш истината. — Той се изправи. — Ти беше верен на абата, нали така? Но мечтаеше да изградиш голяма странноприемница и да вземеш мощите на Сигбърт като скъпоценна реликва. Започналото като блян се превърна в изгаряща амбиция. При управлението на абат Стивън „Сейнт Мартин’с“ придоби нова слава и спечели кралско покровителство. И все пак абат Стивън настояваше: Кървавата ливада не бива да се пипа. Така ти и останалите от съвета започнахте да заговорничите и всеки се правеше, че не вижда това, което върши другият. Елфрик не ти ли се довери? Не ти ли каза истината за Тавърнър и архидякон Уолъсби?