Пол Дохърти - Призракът на тресавището

Възкликна, смаян от пъстротата на множеството червени, зелени, златни и сини цветове. После започна да ги проучва по-внимателно.

— Абат Стивън казваше, че е много стара — обясни Тавърнър.

Корбет погали блестящата гладка повърхност.

— Това е мозайка — обясни той. — Виждал съм такива и тук, и в чужбина. Красива е, нали, Ранулф?

— Работа на монасите ли е? — попита прислужникът му.

— Не, не, римска е. — Корбет погледна към тавана. — Разбира се, има логика. Земята наоколо открай време е била обработваема. Подозирам, че абатството е построено върху някакво древно римско селище, може би върху чифлик или храм, а може би и върху двете.

— Как я е открил абат Стивън?

— Преди години, когато бил заместник-приор — обясни Тавърнър — трябвало да се работи по основите. Подът на това помещение бил разбутан. Когато вдигнали камъните, абат Стивън я открил и я почистил от пръстта. Винаги му беше приятно да идва тук. Коленичеше пред нея като пред светиня.

След като очите му привикнаха към мрака и трепкащата светлина от факлата, Корбет можа да се възхити на красотата на мозайката. Беше квадратна, вероятно част от подова настилка, от която бе съхранен само този фрагмент, и изобразяваше огромно колело: главината беше златна, с червени спици и син обръч. Цветовете между спиците бяха различни, а във всеки ъгъл имаше малки фигурки, облечени в туники, които носеха гроздове и някакви предмети, наподобяващи кърчази с вино.

— Защо абат Стивън я е обичал толкова?

— Не знам. Казваше, че е красива. Поставяше ръката си в центъра на колелото, сякаш беше нещо свято. Питайте братята, особено Кътбърт. Абат Стивън често идваше тук и просто си седеше. Понякога дори си носеше възглавница. Понякога…

— Какво понякога? — настоятелно попита Ранулф с остър глас.

— Един ден, само две седмици преди смъртта му — обясни Тавърнър, — отидох да видя абата. Не беше в покоите си и аз дойдох тук. Стигнах до горната врата и тогава го чух да плаче и да се моли, чух и свистенето на бич.

— Какво? — възкликна Корбет.

— Абат Стивън се беше навел над мозайката. Беше свалил расото си до кръста. В едната ръка държеше молитвената си броеница, а в другата бич, с който удряше раменете си. „Отче абате!“, възкликнах аз. Той се обърна и ме погледна, а по страните му се стичаха сълзи. „Покайвам се, мастър Тавърнър“, каза той. „И ти не бива да казваш на никого какво си видял днес. Това е моя тайна.“

Корбет се загледа в мозайката: колкото повече я изучаваше, толкова повече нарастваше любопитството му. Спомни си късчетата пергамент, които бе видял в покоите на абата. Беше престанал да мисли за тях, но сега си спомни за драсканиците — винаги еднакви: колело с обръч, спици и главина. Какво значение им придаваше абатът? И защо си беше наложил толкова жестоко покаяние? Заради какви грехове е трябвало да се разкае? И защо тук? Много монаси щяха да отрекат тази мозайка като езически символ. Вярно е, че абатът харесваше всичко римско, но изглежда, че бе превърнал тези останки в място за поклонение. Тази мозайка очевидно символизираше нещо за абат Стивън. На практика бе признал това пред Тавърнър, докато натрапчивото му отношение към мозайката обясняваше скиците, които е правел непрекъснато. Колела? Скрити грехове? Покойният абат наистина е имал тайни, но те са били дълбоко погребани и добре прикривани. Корбет се изправи и нареди на Тавърнър пак да покрие мозайката.

— Казах ви всичко, което можах, господарю! Гласът на Тавърнър се извиси в ридание.

— Не се безпокой! — увери го отново Корбет и го потупа по рамото. — Не възнамеряваме пак да те пратим по друмищата! А сега трябва да посетим и други хора. — Той се изкачи по стъпалата, после се обърна. — Мастър Тавърнър, миналата нощ, когато се връщах в странноприемницата, се опитах да отворя вратата на края на колонадата, но тя беше здраво запряна. Чух един глас, който съскаше към мен през решетката на прозорчето. Беше приглушен и преправен. Той ми каза, че абатството „Сейнт Мартин’с“ е демонска обител, приютила потомци на Каин.

— Но аз не знам нищо за това! — възкликна Ранулф.

— Ш-шт! — Корбет се озърна. — Ти ли беше това, мастър Тавърнър?

— О, не!

— Тогава кой монах според теб броди из коридорите и проходите? Знам, че не е бил брат Пердитус. Беше по долни дрехи, когато го оставих. За кой монах се знае, че броди нощем?

— Всички бродят, сър Хю, особено членовете на съвета и по-специално приорът Кътбърт. В нощта, когато бе убит абат Стивън, някои от братята твърдят, че той е бил на Кървавата ливада и е гледал онази погребална могила.