Пол Дохърти - Призракът на тресавището

— Приорът Кътбърт каза, че най-любезно ви кани да се присъедините към нас в църквата. Той би желал да бъдете наш гост в трапезарията. Иначе бихте могли да се храните тук долу.

— Още оплакваш абата, нали? — попита Корбет. — Влез, момко.

Той посочи с ръка едно столче.

Корбет още не знаеше какво да мисли за това абатство. Всичко беше чисто, спокойно, подредено и хармонично. Братята изпълняваха задълженията си. Приорът Кътбърт бе протестирал, но изглеждаше доста почтен и способен. Брат Пердитус беше съвършен домакин. Но въпреки това Корбет усещаше инстинктивно някаква опасност. Веднъж, когато воюваше в Уелс, се бе озовал на обляна от слънцето просека. В лекия ветрец играеха пеперуди, въздухът бе сладък от уханието на диви цветя. Гукаха горски гълъби, пееха птици. И все пак Корбет бе усетил, че отвъд просеката се е притаила скрита опасност. Един от придружителите му се беше присмял, но скоро веселието го напусна, защото над главите им започнаха да префучават стрели с жестоко наточени върхове. И сега е същото, помисли си Корбет. Повърхността на езерото може и да е спокойна, но той се питаше колко дълбоко е то и какви предателски дълбини крие.

Пердитус седна с наведена глава и ръце, чинно скрити в ръкавите на расото. Той търпеливо чакаше въпросите на Корбет.

— Послушник си, нали?

— Да, сър. Послушник от пет години.

— И беше личен прислужник на абата?

— Да, сър.

— И го харесваше?

— Обичах го. Пердитус вдигна глава.

Корбет бе изненадан от пламенния му поглед.

— За мен той беше истински баща, добросърдечен и учен. Вие сте тук, за да заловите убиеца, нали?

Корбет придърпа едно столче и седна срещу него.

— Убили са го! — продължи Пердитус. — Чух монасите да шушукат помежду си. Това не е работа на някой разбойник или на бездомник от мочурищата. Te нямаха никакви разпри с абат Стивън.

— Тогава кой според теб го е убил?

Върху лицето на Пердитус се появи иронична усмивка.

— Някой от нашето христолюбиво братство.

— И защо?

— Защото той имаше изисквания и те трябваше да се спазват. Караше ги да се подчиняват на правилата на свети Бенедикт. Той искаше абатството да си остане абатство, а не да се превърне в прочута странноприемница на могъщите светски повелители!

— А сега ми кажи — Корбет свали кожената си предпазна гривна и я постави върху раклата в подножието на леглото, — как служеше ти на абата?

— Носех му храна от манастирската трапезария, почиствах килията му, вземах книги от библиотеката, изпълнявах поръчки.

— А в нощта, когато умря?

— Спях в една малка килия наблизо.

— И нищо обезпокоително ли не чу?

— Не, сър, не чух. Удари камбаната за утренната. Абатът не слезе долу и аз помислих, че е заспал късно или че работи, той имаше да върши толкова много неща. По-късно сутринта, когато не се появи и не отговори на повикванията ми, аз се разтревожих. Тогава повиках приора.

Корбет вдигна ръка:

— Засега стига. Искам да се присъединиш към съвета, когато се събере в покоите на абата.

— Но те ще протестират! Аз съм само послушник.

— А пък аз съм само служител на краля! — усмихна се Корбет. — Брат Пердитус, ще ти бъда благодарен, ако донесеш на другарите ми и на мен кана пиво, малко хляб и сушено месо. Бихме желали да хапнем нещо.

Послушникът едва не скочи от столчето, нетърпелив да се измъкне от разпита на този кралски служител и острите му очи. Корбет отиде до прозореца и проследи с поглед Пердитус, който прекоси тичешком двора. В стаята влязоха Ранулф и Чансън. Te също бяха свалили коланите, наметалата и ботушите си. Ранулф бе наквасил косата си с вода, бе открил челото си и това му придаваше изпит и гладен вид. Корбет изучаваше секретаря на Зеления восъчен печат: Ранулф се бе променил. Интересът на високия му, мускулест помощник към дамите не бе намалял, но сега го мъчеше и друг глад — изгаряше го амбицията да се издигне в служба на краля. Ранулф бе наел един школар от Оксфорд, негов подчинен, да го учи на латински и нормански френски, да усъвършенства писането му, и да го обучава на елегантното калиграфско писмо, използвано за указите и официалните прокламации. Сега Ранулф беше целият нащрек, готов да се заеме с новата си задача.

— Спокойно място, сър Хю, макар и да не е това, което изглежда…

— Така е с всяко абатство и всеки манастир! — отвърна Корбет, облегнат в нишата на прозореца и скръстил ръце. — Пък и с която и да е общност! Това се отнася дори до собственото ми семейство, Ранулф. Виж само напрежението, което може да се крие под повърхността в Лейтън. Море от проблеми, които — той се засмя — ни карат и двамата да търсим убежище в личните си покои!