Пол Дохърти - Пазителят на Портите

— Тогава защо бързаме?

— Тревожа се за Катрин и Джон. Сигурен съм, че отсъствието на Нощната сянка скоро ще бъде забелязано и онези, които ръководят играта, ще вземат заложници, ако не успеят да ни открият.

— Искаш ли да бъдеш арестуван, господарю? Никълъс огледа приближаващия речен бряг.

— Да. Ако ме задържат, ще оставят другите на мира, а аз ще разбера останалата част от истината.

Никълъс не беше разочарован. Слязоха от баржата на Куинсхайт и се отправиха през тълпата покрай сергиите към къщата на сестра му. Едва беше сложил ръка на резето, когато един рицар, облечен в униформа на кралската гвардия, се появи от улицата, придружен от група кралски стрелци. Те застанаха мирно, докато той отиде до Никълъс и сложи ръка на рамото му.

— Никълъс Чърк, аз съм сър Годфри Ийвсдън. Арестувам те в името на краля.

Двама стрелци веднага хванаха Никълъс. Щяха да вържат ръцете му, но рицарят им каза, че не е необходимо. После сложи ръка и на гърба на Скейтлок.

— И теб арестувам, сър, в името на краля.

Никълъс искаше да почука на вратата и да се убеди, че Катрин е добре, но младоликият рицар поклати глава.

— На твое място не бих го направил. По-добре остави нещата така, както са. Мога да накарам да оковат ръцете и краката ти. — Той посочи към един от стрелците, който стоеше зад останалите. — Но ако се опиташ да бягаш, този човек има заповед да те прониже със стрела между плешките.

— Защо сме арестувани? — обади се Скейтлок. — Какво престъпление сме извършили?

— Престъпление ли? — Рицарят извърна мрачното си лице. — Престъпление? Най-голямото от всички престъпления — държавна измяна. Както и милосърдието, тя има много лица. А сега, да тръгваме към речния брат.

Никълъс погледна Скейтлок и сви рамене; щеше да бъде глупаво да откаже. Тези капитани не бяха градски пристави или чираци с униформата на стражата, а професионални войници, майстори-стрелци, които щяха да ги убият, ако опитаха да избягат.

— Къде отиваме? — попита той.

— Ще отидем по реката до Тауър.

Рицарят щракна с пръсти. Никълъс и Скейтлок, заобиколени от ескорта, се върнаха по алеите до кея. Кралската баржа ги откара нагоре по течението до Тауър. Минаха под Лондонския мост, където реката се пенеше в бързеи. Никълъс извърна поглед — нямаше желание да види разложените глави на предателите, набучени над портата. Вместо това той се опита да овладее гаденето и паниката, която караше краката му да треперят, а устните и гърлото — да пресъхват.

Плътен слой мъгла скриваше гледката. Чърк винаги беше смятал Тауър за мрачно и потискащо място, но когато акостираха сред мъглата, тя му се стори още по-страховита с надвисналите над тях високи стени, купичките, неприветливата порта и дрезгавия крясък на жълтоклюните гарвани, които пируваха с отрязаните крайници и глави на предателите, набодени над стените или висящи на бесилките по брега. При Лъвската порта кралски офицер разпита ескорта. Едва тогава подвижната решетка се вдигна и им позволиха да минат през мрачната порта, която охраняваше входа към концентричния кръг от кули. Чърк можа да види малко заради сгъстяващата се мъгла. Чу виковете на пазачите високо по стените над себе си, дрънченето и тропота от конюшните. Рицарят ги поведе през обширното зелено пространство пред Уайт Тауър, но вместо да влязат там, те завиха вляво и влязоха в кралските покои. Рицарят ги отведе в мрачна стая с висок таван. На пода бяха постлани чисти рогозки. Кървавочервени драперии висяха по стените, но светлината беше слаба, защото капаците на прозорците бяха затворени. На писалището, с гръб към огъня, седеше някакъв човек. Свещите в канделабри от черно желязо от двете му страни хвърляха светлина, ъглите на стаята тънеха в сянка. Мъжът на писалището вдигна глава, когато влязоха и сърцето на Никълъс пропусна удар, когато разпозна навъсеното лице на сър Еймиъс Петри.

— Влез, Никълъс. — Сър Еймиъс го покани с ръка да седне на стола пред писалището. — Добре дошъл.

Той освободи с кимане рицаря, който бутна Никълъс напред и излезе, като затвори тихо вратата след себе си. Сър Еймиъс не обърна никакво внимание на Скейтлок, като изключим един бърз поглед. Към Никълъс беше много учтив.

— Настани ли се?

Никълъс се облегна на стола и кимна.

— Вино?

— Да, моля.

Сър Еймиъс напълни догоре един бокал и го побутна през масата. Никълъс погледна през рамо. Скейтлок стоеше малко зад него със скръстени ръце и поглед, вперен в огъня. Сър Еймиъс седна. Никълъс се опита да види какво се крие в сенките зад писалището. Беше сигурен, че там има някой друг и му се стори, че долови проблясък на руса коса и копринена дреха. Сър Еймиъс седеше срещу него и го изучаваше съсредоточено. Наблюдаваше как очите на Никълъс се напрягат да пробият тъмнината.