Пол Дохърти - Пазителят на Портите

Чърк и спътниците му си пробиха път през тълпата, слязоха по мокрите, хлъзгави стъпала и наеха лодка. Лодкарят стигна до средата на реката, достатъчно далеч от останалите плавателни съдове, които се пускаха по прилива и пое надолу към Уестминстър. Никълъс имаше чувството, че Харон го превозва през реката Стикс, защото, докато гребеше, лодкарят седеше с нахлупена над очите качулка срещу студа. Плъзгаха се по реката покрай мястото, където най-големият лондонски канал се вливаше в Темза, обвити в облак воня; покрай Темпъл, чиято красива кула тайнствено белееше, надолу по завоя на реката, и към Уестминстър. Скейтлок и Крабтрий останаха мълчаливи — мъглата беше жилещо студена и когато стигнаха Кралското стълбище при Уестминстър, бузите им бяха посинели, а зъбите им тракаха. Поеха по пътеката около двореца и през малкото селце, което се беше оформило край абатството. Едно момче с факла ги заведе срещу едно пени до къщата на Берисфорд. Никълъс вдигна очи, видя, че прозорците светят и изпусна въздишка на облекчение, че пътуването им не е било напразно. Оплешивяващ слуга с мътни очи отговори на енергичното им чукане. — Никълъс Чърк. Тук съм, за да видя Мозби, писарят на съдия Берисфорд.

Старецът потърка кръвясалите си очи и ги въведе в малка, уютна приемна, където намръщена прислужница палеше огъня. Никълъс и спътниците му потрепваха по покрития с рогозки под. Крабтрий беше толкова измръзнал, че отпъди момичето, хвана духалото и започна да раздухва яростно пламъците. Скоро пъновете, покрити с въглищен прах, се подпалиха и тримата се събраха наоколо, за да раздвижат пръстите си и да се стоплят.

— Кой от вас е мастър Чърк?

Никълъс се обърна. Старият слуга отново се беше появил и водеше слаб човек с крив нос, сълзливи очи и уста като на моруна. Той стоеше на вратата и нервно опипваше вълнения шал, метнат на раменете му.

— Аз съм Матю Мозби.

Той мина през стаята и посочи към столовете край огъня.

— Моля, седнете. — Писарят щракна с пръсти към слугата. — Осуалд, донеси на гостите ни греяно вино.

Старият слуга закуцука навън, докато те сядаха.

— Беше слуга на господаря ми — обясни Мозби. — Той и прислужницата все още идват за по няколко часа всяка сутрин.

Никълъс показа на Мозби препоръчителното писмо от сър Еймиъс. Наведен напред, за да усети топлината на огъня, Мозби го изучи внимателно, преди да му го върне.

— Не мога да хвърля светлина върху този въпрос — каза той, като шумно цъкаше с език. — Ужасна история! Ужасна история! — Писарят протегна треперещи ръце към огъня и погледна с просълзени очи към Никълъс. — Лорд Стивън беше добър човек, водеше почтен живот, заслужаваше по-благородна смърт.

— Кажи ни какво стана от самото начало — настоя Никълъс, после направи пауза, докато Осуалд се върна с греяното вино. Всички отпиха от него, наслаждавайки се на топлината му.

Старият писар облиза устни.

— В края на август — каза той — в града имаше голяма суматоха. Пратеник от сър Еймиъс Петри, шерифа, пристигна вкъщи с настояване за присъствието на господаря ми. Един беглец се опитал да се качи на борда на венецианска галера и когато му попречили, нападнал кралските стрелци. Бил ранен и отведен в болницата „Сейнт Бартолъмю“ в Смитфийлд. Господарят ми трябваше да отиде там и да се срещне със сър Еймиъс и двама съветници, сър Амброуз Венър и сър Осуалд Купър. — Старецът сви рамене и се загърна още по-плътно с шала. — Случаят изглеждаше съвсем прост. Лорд Стивън беше съдия и присъствието му беше необходимо, за да разпитат затворника. — Мозби млъкна и премигна към огъня. — Но когато се върна, изглеждаше объркан и разтревожен.

— Каза ли ти причината?

— Не веднага. Каза само, че затворникът, млад човек, е умрял от ужасни рани. Отиде в кабинета си и часове седя там на бюрото си, изучававайки някакъв пергамент. Отидох да го попитам какво има. Той прошепна: „Бог да прости горкия Валанс!“

— Значи е познавал умрелия?

— Да — отвърна Мозби. — Тогава ми каза какво е станало в „Сейнт Бартолъмю“. — Мозби си пое дълбоко дъх. — Добрите братя отвели Валанс в една малка стая и го сложили да легне. Било явно, че умира от ужасната рана в корема. Кръвта се просмуквана в леглото. Лицето му било бяло като платно и на устните му имало кръв. Сър Еймиъс и двамата съветници били надвесени над него. — Писарят облиза сухите си устни. — Според лорд Стивън, всички били много ядосани, особено сър Еймиъс. Дрехите на Валанс били разхвърляни из стаята и било очевидно, че са били претърсвани.