Пол Дохърти - Имперски убийства

— Бих могъл да те убия! — изпелтечи той.

— Мили ми Парисе, — подигравателно се засмя Клавдия, — не би могъл да убиеш никого! Аз ти дадох две отрови: от едната в бялото вино леко те унася на сън.

— А в червеното?

— О, нещичко, което няма да те убие, освен ако решиш да се движиш рязко — да нападнеш или да скочиш да избягаш.

— Хитра малка кучка!

— Не, Парисе, изплашена малка кучка! Ти ми каза да доведа някого със себе си тук, но знаеше, че няма да го направя. — Клавдия сви рамене: — Но дори и да бях довела някого, той или тя също щеше да умре!

— Ти прие играта. Можех да те убия пред всички.

— Не, Парисе! Не мисля, че би могъл. За теб убийството е това, което е добрата храна за други. Ти обичаш да го обмисляш, да го вкусваш с наслада. Подозирам, че нашата среща би била един приятен следобед с хапване и пийване. Ти щеше да наругаеш Мак, че не идва, но щеше да обещаеш да идем да го потърсим. Междувременно, щеше да ме забавляваш с някаква песен или стихотворение, а сетне, точно когато реша, че е време да тръгнем… — Клавдия остави чашата си на земята: — Щеше да си доставиш удоволствието да ми оставиш малко време, в което да разбера истината. Да осъзная каква изключителна личност си, да призная, че съм била победена и измамена, че ти си по-добрият, по-бързият, по-хитрият. Ти си ловец, Парисе! Ти ходиш на лов за човешки същества. Щеше да ме убиеш и да направиш с мен същото, което и с Фортуната: щеше да ме окачиш на някой клон, може би със забодено на туниката ми проклятие, може би с предупреждение, че още повече си се приближил до императрицата. Щяха да минат дни, преди да се разбере, че ме няма. И кога щеше да нападнеш Елена? Тази нощ? Ти си хитър и жесток, с ледено сърце. Елена или Константин, а може би и двамата щяха да бъдат твоите последни жертви.

— Защо говориш така?

— Ти уби Локуста, защото е дошло времето за сбогуване. Независимо от успехите ти тук, Рим е започнал да ти омръзва. Старата вещица е трябвало да млъкне завинаги, преди да тръгнеш на път. Но накъде? В Никомедия? Да получиш възнаграждението си от Лициний?

— А Домацила? — по нищо не личеше Парис да е уплашен.

Клавдия се запита дали той действително вярва, че е отровен. Актьор до мозъка на костите си, толкова откъснат от реалния свят, Парис навярно мислеше, че всичко това е някаква инсценировка, някакъв сън.

— Домацила е била лесна жертва. Погрижил си се да те поканят, свършил си работата си, а когато всички са мислели, че актьорите се приготвят да си тръгват, си се промъкнал по коридора до стаята й с винен мях, пълен с кръв. Заключените врати не са проблем за теб, нали, Парисе? Навярно носиш със себе си всякакви приспособления, за да получиш достъп до едно или друго място. Ето защо се справи толкова добре с нашето разследване в „Магариците“. Предполагам — присмя се тя, — че ако човек има престъпен ум, той лесно може да преценява постъпките на другите престъпници.

— А ти имаш ли престъпен ум, Клавдия?

— И у мен има нещичко от теб.

— Ако става въпрос за мен — подметна той, — щеше да получиш повече от нещичко!

— Да, защо не? — разпалено потвърди тя. — Кражби, убийства, изнасилвания. Твоята собствена лична война срещу света, а, Парисе? Продължавал си да разиграваш тази ужасна драма, на която си присъствал като дете!

За първи път, откакто се бяха срещнали, Парис изтърва нервите си. Устата му се озъби и той щеше да се хвърли към нея, но Клавдия насочи към лицето му камата си.

— Обещавам ти — прошепна тя, — че разказът ми няма да бъде много дълъг!

— Говорехме за Домацила, нали?

Парис пак се отпусна на тревата с кръстосани крака. Умираш, помисли си Клавдия. Аз те убих, а ти дори не го осъзнаваш.

— Искам да поговорим и за Полибий, за чичо ми; ти си донесъл онези изменнически пергаменти в „Магариците“, както си ги носил и в други кръчми, за да раздухаш пламъка на мълвата в Рим.

— О, я остави това! — потръпна Парис. — Хайде да си говорим за Домацила!

— Чудесно тогава, за Домацила. За твоите актьори и за маските им.

Клавдия замълча. Обърна се и погледна през рамо. Стори й се, че е чула някакъв шум и изведнъж се запита дали Парис е дошъл тук сам. Разбира се, че бе дошъл сам. Погледна го. Трябваше да побърза, защото отровите вече действаха: мургавата му кожа бе започнала да посивява, по високите му скули беше избила пот.

— Убийството на Домацила е било лесно, с всички тези маскирани актьори. Не убеди ли някого от трупата си да си размените маските? И когато актьорите се смесиха с гостите, ти не седна ли до дебелата Домацила? Тя е била опиянена от виното, жизнерадостна и вече през ум не й минаваше мисълта за някаква опасност. Предполагам, че си й предложил специално приготвен захаросан плод или бонбон, а може и зърно от грозде, или кой знае какво. Тя го е изяла, а ти си се върнал сред другите актьори. Всички вие непрекъснато слизахте от сцената и пак се качвахте на нея, скривахте се зад декорите, разменяхте маските си. Никой в действителност не би могъл да каже кой къде се намира или къде е отишъл. А накрая Домацила започна да агонизира. Както агонизираш ти сега.