Пол Дохърти - Имперски убийства

Носачите се подредиха. Вдигнаха носилката и процесията започна триумфалния си път надолу по хълма и градските улици. Тук вълнението се чувстваше особено силно. Нямаше отворени нито пазари, нито сергии. Дюкяните и кръчмите бяха със заключени врати. Всеки бързаше за игрите — шумна, щастлива тълпа, сред която познавачите гръмко спореха за уменията на гладиаторите, а комарджии високо крещяха облозите си. Някои от майсторите на арената имаха свои поклонници; те бяха измъкнали огромни ярки флагове, на които обявяваха достойнствата на своите идоли. Група ученици монотонно пееха стария силогизъм 54 54 Силогизъм (философ.) — във формалната логика дедуктивно умозаключение, при което от две дадени съждения се извежда трето. — Бел.прев. : „Моето магаре има уши. Ти имаш уши. Следователно ти си моето магаре.“

Отряди гвардейци разчистваха пътя. Гълчавата и врявата бяха вече оглушителни. И в един момент цялата тълпа замря. Руфин, който четеше някакви документи в носилката си, показа глава през завесите.

— Клавдия, бъди добро момиче, иди виж какво става.

Тя се затича между хората, като разблъскваше войниците, за да си проправи път. Намери се на края на огромното открито пространство, обикалящо Колизея, и ужасена спря. Императорските стражи отблъскваха назад тълпата от първото кърваво зрелище за този ден. В дълга редица там се бяха наредили талиги, с които превозваха престъпници, осъдени да умрат по пладне на арената. Затворниците в тях се свиваха с вързани зад гърба ръце. Един обаче, който вече не е можел да понесе напрежението или не е желаел да умре заради удоволствието на другите, по някакъв начин се бе измъкнал и се бе самоубил, пъхайки главата си между спиците на предната талига. Изкривеното му тяло още висеше на колелото и кръвта му се стичаше върху мръсните павета. Клавдия притисна устата си с ръка. Обърна се и побягна обратно. Руфин само кимна, когато му разказа за случката.

— Това ще подсили апетита — въздъхна той. — На тълпата ще й хареса.

— Императорът ще спре ли игрите? — попита Клавдия.

Руфин удивено завъртя очи и постави пръст върху устните си.

— Тихо, момиче! Вече се носи мълвата, че римският архиепископ и неговите хора не са особено доволни от тях! — Засмя се: — В края на краищата, откак се помня единственият повод християните да отиват в Колизея… — Той остави изречението недовършено.

Капитанът на стражата се върна и каза, че могат да продължат. Вдигнаха носилката и прекосиха откритото пространство. Клавдия погледна към талигата. Робът още висеше там и един войник извади меч, за да пререже врата му. Но поне сега тълпата напредваше по-бързо, а охраната им със сила проправяше път за носилката на Руфин.

Колизеят се извисяваше над тях, тъмните сенки на арките му подчертаваха белотата на тухлите. Самата фасада се издигаше на четири етажа, всеки украсен различно. Огромни статуи доминираха над множеството входове, общо седемдесет и шест. Над всеки вход имаше издълбан номер. Този, който искаше да бъде допуснат вътре, трябваше да покаже билет с номера на входа, балкона и мястото. Руфин обаче мина през императорския вход. Над него се издигаше огромният колос на Нерон, макар че следващите императори бяха променяли лицето така, че да отговаря на техните.

Руфин слезе от носилката. Главният разпоредител на игрите, останалите разпоредители и ланистите 55 55 Ланист — лице, което имало за своя професии организирането на гладиаторското обучение; то могло да бъде притежател на школата или да бъде наето от държавата или от частно лице за тази цел. — Бел.прев. го посрещнаха в сянката на входа. Раздадоха чаши вино, вдигнаха се тостове, размениха се любезности. Клавдия стоеше в ъгъла, стиснала вързопчето и тоягата си. Вече мислеше, че банкерът я е забравил, но точно преди да го поведат към мястото му, той щракна с пръсти.

— Идваш с мен, Клавдия!

Изкачиха няколко стъпала, тръгнаха нагоре по лек наклон и влязоха в самия амфитеатър. Клавдия се закова на място от почуда. Тя гледаше знамената, флаговете и малките флагчета, които плющяха в ранния утринен вятър; ложите на знатните под техните сенници от богато драпирани скъпи материи; пясъкът, обагрен в странен оранжев цвят; и навсякъде и преди всичко тълпата. Още бе рано, но Колизеят се изпълваше и брътвежът на хилядите хора я замайваше. Руфин внимателно хвана ръката й и тя тръгна след него към покритата със сенник ложа, разположена непосредствено до императорската. По-късно в обкованите със злато кресла, наподобяващи тронове, пред малки масички щяха да седнат императорът и свитата му.