Пол Дохърти - Имперски убийства

— Идвай! — Парис вече не беше арогантен, безгрижен актьор. В неясната светлина лицето му изглеждаше бледо. Клавдия се подчини. Не за първи път избягваше убийци и начинът винаги беше един и същ: човек трябваше да се изплъзва и промъква, да внимава за капани по пътя, да завива и да се извърта. Колкото по-нататък бягаха, толкова повече Клавдия осъзнаваше колко изплашен е в действителност Парис. Сега беше неин ред да сграбчи китката му и да го побутва напред. После, сякаш в края на надбягване, двамата стигнаха до алеята при входа към Палатин. Тя видя стражи и конници. Двамата с Парис спряха до един фонтан и се огледаха: преследвачите им бяха изчезнали.

— Това ми е за последно! — увери я задъханият Парис, чието лице бе покрито с пот. — За последен път те каня на чаша вино. Другият път може ти да дойдеш при мен в театъра.

Наведе се и я целуна по челото.

— Парисе?

Той беше готов да си тръгне, но се обърна.

— Защо дойде да ме видиш тази вечер? Къде беше, когато убиха Фортуната?

Той въздъхна раздразнено:

— Клавдия, не съм идвал нито при теб, нито при Фортуната — вие двете дойдохте при мен. Не е ли така?

Клавдия се съгласи.

— Бях любопитен, исках да те проверя. Разбра ли?

Клавдия се засмя.

— Аз съм актьор — продължи Парис. — Мразя кръвопролитията и не давам пукната пара за императора. Избягах от Рим дълго преди Максенций и Север да умрат: харесвах Фортуната, но трябва да знаеш, че наскоро отсъствах от града за няколко дни. Фортуната беше жива, когато заминах. О, да! — Парис се засмя на слисването на Клавдия. — Зосина ме изпрати в неговата вила на Албанските хълмове край Рим — близо до града, ала на мен ми се видя твърде далеч. Върнах се в същия ден, когато се срещнах с теб. — Той потупа ключа, закачен на врата му: — Той е от касата ми; единственото, което искам, е да бъда богат.

Стисна ръката й и изчезна в тъмнината.

— Добре ли си?

Дежурният центурион от стражата приближаваше към нея, бронята му блестеше на светлината от факлите. Наведе се, обветреното му лице беше добро: за миг на Клавдия й се стори, че това е баща й.

— Да, да! — отвърна тя. — Добре съм. Единственото, което ми трябва, е да се наспя хубаво.

Когато пристигна в спалнята на прислугата, тя беше прекалено изморена, за да мисли за случилото се вечерта. Изми си ръцете, наплиска лицето си, сви се на леглото и веднага заспа.

На другата сутрин се събуди рано, бързо се приготви и събра вещите си във вързоп. Закуси в готварницата с вчерашен хляб и студена яхния, после се отправи към двора на двореца, където Руфин се готвеше да отиде в Колизея. Небето гореше в червени и златни цветове: сякаш целият Рим се беше пробудил и в един глас възвестяваше, че днес започват игрите. Всички, от най-нищожния роб до приближените на императора, щяха да присъстват, за да наблюдават грандиозната драма, изпълнена с кръв и смърт. В двора Клавдия веднага почувства царящата възбуда. Сирийци в червени туники седяха край голямата резбована носилка с отметнати завеси, която щеше да отнесе Руфин в Колизея. Облечени в бяло негри щяха да тичат пред носилката, а от двете й страни — за да държи потните тълпи на достатъчно разстояние от банкера — щеше да се движи малък военен ескорт под командването на офицер.

Клавдия си проправи път през скупчените прислужници и дворцови паразити. Управителят Бес улови погледа й, щракна с пръсти и я повика.

— Ще вървиш край носилката на Руфин! — надуто възвести той.

— Ще вървя край носилката на Руфин! — покорно повтори Клавдия. — Трябва ли да ида на игрите, Бес?

— Разбира се, че трябва, момичето ми! — Той раздразнено изду дебелите си устни. — Предстои ти да влезеш в домакинството на Домацила. Какво великолепно място за работа!

Пристигнаха слуги с храна: сирене, грозде, чаши пиво. Небето започна да просветлява.

— Ще ми се да побърза! — измърмори под нос един от сирийските носачи. — Улиците към Колизея ще бъдат претъпкани и ще стане горещо. Искам този фукльо най-после да дойде!

Накрая, след още един час чакане, прозвучаха тромпети: Руфин слизаше по стълбите в цялото си великолепие, с бяла тога, грижливо вчесани сиви коси, с набраздено от усмивка тясно мургаво лице. От двете му страни роби носеха плодове, бяло вино и слънчобрани. Руфин се качи в носилката. Видя Клавдия и й смигна.

— Би могла да дойдеш с мен — прошепна той, като се наведе към нея, — но ако жена ми разбере, ще трябва месеци след това да й обяснявам. Ако ще съгрешаваш, Клавдия — добави той, — винаги съгрешавай тайно.