Пол Дохърти - Имперски убийства

— Казва, че не е трябвало да убиваш сикария, че той сега води война срещу теб и ще причини големи беди, ако не бъде спрян. Анастасий мисли, че сикарият е използван от човек, който стои близо до императора.

— Каза ми го и преди.

— Да, твое величество, но той се пита дали не е възможно сикарият да е използван от самия император?

— Глупости! — извика Елена. — Константин е разтревожен от тези убийства толкова, колкото и аз. Не, не, сикарият си отмъщава! — подчерта тя. — Аз му разказах за своя голям блян: да спечеля благосклонността на християнската църква, да тръгна на изток и да намеря истинския кръст, на който е умрял Иисус. Според моите шпиони, той е закопан някъде извън Йерусалим. — Императрицата са приведе напред с искрящи очи: — Можеш ли да си представиш, Клавдия? Какъв удар! Какъв огромен дар, каква благодарност за видението, което моят син имаше преди победата си на Милвийския мост!

Клавдия седеше слисана. Разбираше по очите на Анастасий, че той знае нещо за този блян и се питаше дали и Силвестър знае.

— Това може да обясни кръстовете по лицата на куртизанките! — обади се Клавдия. — Твое величество, мисля, че трябваше по-рано да ми кажеш това.

— Има и още нещо. Аз се срещнах със сикария в дома на Домацила, малко след като войските на сина ми влязоха в Рим.

— Домацила има ли пръст в убийството на предполагаемия сикарий?

— О, не, всъщност той сам избра вилата.

— Но това би могло да обясни нападенията над жените.

Клавдия внимателно се взираше в лицето на Августата. Тя, Анастасий и Клавдия често бяха седели така, в тъмнеещи стаи или в излинели палатки през бурните дни, когато Константин се бе отправил на юг, за да завоюва императорския пурпур. Питаше се дали Константин знае с какво се занимава майка му. Или толкова й се доверява, че е оставил всичко в ръцете й? Дали сега не е започнал да мисли другояче? Доколко оправдани бяха съмненията на Анастасий? Дали сикарият не е имал пропуск за двореца точно заради това? В края на краищата, историята на Рим беше изпълнена със случаи, когато на майката на императора е била давана определена власт, а после императорът пак си я е вземал. Нерон и Агрипина, дори намиращият се сега в изгнание император Диоклециан, да не говорим за толкова други. Понякога близостта между императора и майка му продължаваше до смъртта им. Друг път завършваше в кървави дворцови свади.

— Как изглеждаше онзи подставен човек?

— Млад, тъмнокос, с тясно лице: един от онези отракани негодници от крайните квартали. Знаеше всичко за смъртта на Север; твърдеше, че е платил на една проститутка да го убие, а по-късно я удушил. Самата аз открих много малко за този свой тайнствен гостенин.

— Един от начините да откриеш повече — предложи Клавдия, — е да изпратиш войници в „Троянският кон“. Арестувай Локуста и я доведи тук, за да отговори на някои въпроси.

Елена тихичко се засмя:

— Вече сме помислили и за това. — Августата погледна към своя свещеник: — Струва ми се, че най-добре ще е поканим нашата гостенка.

Анастасий стана и тихо като сянка излезе през вратата. Върна се, придружен от една тъмна фигура и когато отстъпи встрани, Клавдия видя, че това беше жена — висока, със сурово лице, остър нос и рязко очертана уста, със сиви като стомана коси под качулката, която вече отмяташе. Тя коленичи на едно коляно с протегната в поздрав ръка.

— Седни, Локуста! — прошепна Елена. — Ти си сред приятели.

— Наистина ли?

Очите на Локуста се плъзнаха по Клавдия; тя напомни на девойката онази мозайка в Медиолан, на която беше изобразена една от харпиите 53 53 Харпии (гр. „грабителките“, „похитителките“) — две или три същества, олицетворения на бурните ветрове и гении на бързата смърт, изобразявани като полужени-полуптици, в преносен смисъл — грозно и зловещо създание. — Бел.прев. , със своя закривен нос и жестоки очи. Безмилостна и непочтена жена, реши Клавдия, чийто път е опасно да пресечеш.

— Защо съм тук, твое величество?

Гласът й беше носов и остър. Тя седна някак настрани и положи ръце върху коленете си. Отначало Клавдия помисли, че дрехите й са захабени; когато я огледа по-внимателно, разбра, че са от непресукана тъмна вълна. На ръката си носеше сребърна верижка. По пръстените на ръцете й проблясваха скъпоценни камъни.

— Сикарият! — властно изрече Елена.

— Не познавам такъв човек.

— Хайде, хайде, Локуста! Ако издам заповед за арестуването ти, изчезваш!

— Тогава ще изчезна, твое величество — с насмешка отвърна Локуста. — Но аз имам приятели, сенатори и адвокати, които ще попитат защо една невинна жена е била арестувана и затворена без процес. Аз съм римска гражданка.