Робърт Дохърти: Зона 51: Истината

Бе имало дори четвърти кръг от дървени колове, обграждащи целия комплекс. Стоунхендж беше достигнал върха си към 1100 г.пр.Хр. и тогава всички камъни от трите кръга, наред с четвъртия дървен кръг бяха стояли по местата си. По-късно бяха дошли римляните, които го бяха осквернили, тъй като основателно бяха смятали, че е средоточие на местните шамани, чиято власт се бяха опитвали да унищожат, също както Артур — хиляда и петстотин години по-късно. Римляните бяха съборили някои хоризонтални камъни и дори бяха успели да прекатурят част от вертикалните. Бяха изгорили външния дървен кръг, също както сега друидите изгаряха осъдените. Оригиналният олтар обаче беше устоял на всички посегателства през вековете.

Жената поведе коня с носилката към най-старата група камъни. Две изправени плочи, покрити с трета. Отметна назад качулката си и разкри набръчканата си кожа и сивата си коса, тук-там прошарена с черни кичури. Разкривените й от артрита пръсти отвързаха носилката от коня.

— Дълго чакахме, моя любов, и станахме прекалено забележими — прошепна тя на мъжа на език, който не разбираше никой друг на планетата. Все още не бе проумяла, че той не я чува и никога няма да я чуе.

Тогава забеляза мъртвия му поглед и за миг също се вторачи в звездите. После посочи с ръка.

— Там, скъпи мой Гуалкмай. — В двора на крал Артур го бяха познавали като Гавин. Беше участвал в битката при Камлан, където двамата водачи смъртоносно се бяха ранили един друг. Там бе получил раните, които бяха изсмуквали живота от тялото му, докато тя беше пътувала, за да го доведе в Стоунхендж.

Ала не я плашеха нито раните, нито смъртта му. А повреденият амулет, който Гавин носеше на шията си под бронята. Той имаше формата на две молитвено протегнати нагоре ръце без тяло.

Точно преди последния си двубой с Мордред Артур бе нанесъл на Гавин силен удар с Екскалибур, беше пробил бронята и бе разсякъл амулета на две. При вида му я побиха тръпки и от очите й бликнаха сълзите, които беше сдържала по време на едноседмичното пътуване. Обзеха я страх и скръб. Чуваше напевите, виждаше огъня на север и знаеше, че няма време за мъката си, защото друидите щяха да дойдат, за да отдадат почит на нещо, което не разбираха.

Тя леко прокара пръсти по повърхността на левия изправен камък. Скоро откри каквото търсеше и притисна дясната си длан към мястото.

За миг сякаш напевите на друидите и виковете на умиращите стихнаха. Всичко замръзна. После в камъка се появи очертание на врата. И се отвори. Жената хвана двата пръта на носилката и с усилие я задърпа към мрака пред себе си. Освободен от товара и усетил отвратителната миризма, конят препусна в нощта. Вратата незабавно се затвори зад жената и мъртвия и очертанията й изчезнаха.

След седмица Стоунхендж бе изоставен. Там, където беше горял дървеният човек, имаше само студена пепел и почернели кости. Друидите бяха отишли зад хълмовете, за да се скрият от разбойниците, които бродеха наоколо. Това продължи векове наред. Камъните бяха виждали много нашественици, много поклонници. И щяха да виждат още повече в бъдеще.

Небето бе сиво и валеше слаб дъжд, навяван от студен вятър. На левия вертикален камък от централната двойка отново се появи очертание на врата. Тя се отвори и отвътре излезе жена в черни дрехи. Когато видя дъжд, си сложи качулката. Приличаше на старицата, която беше влязла, но с петдесет години по-млада. Вместо съсухрена от възрастта плът, лицето й бе гладко и розово, косата й — черна като катран. Тя вдигна лице нагоре и остави дъжда да се стича по кожата й. Капките се смесиха с ручейчетата на сълзите й.

Беше се опитала. Безуспешно, както се бе опасявала. Гуалкмай беше мъртъв. След всички тези години заедно. Тя се пресегна в камъка и измъкна носилката със завързаното отгоре й старческо тяло.

Жената неохотно се отдръпна от входа и вратата се затвори зад нея, после изчезна. Тя бавно закрачи между камъните и излезе в равнината, като теглеше трупа. Подмина пепелта на дървения човек, без изобщо да му обърне внимание, и продължи напред. Когато стигна до един нисък хребет, точно преди Стоунхендж да се скрие от поглед, жената се обърна назад.

Беше привечер и дъждът бе престанал. Почувства се съвсем сама, слаба фигура сред огромна равнина. Приближи се до един самотен дъб с изсъхнали клони, жив страж на мегалита. Взе дървена лопата и започна да копае гроб в пръстта. Трябваше й цяла нощ, за да достигне нужната дълбочина.