Фьодор Достоевски - Идиот

— Срещу куршумите! — извика Настасия Филиповна.

— Те са тук, в гърдите ми, от обсадата на Карс, и в лошо време ги усещам. Във всяко друго отношение живея като философ, ходя, разхождам се, играя на дама в кафенето си като оттеглил се от работа буржоа, и чета „Indépendance“ 31 31 „Независимост“ (френ.). Става дума за белгийския вестник „Indépendance Belge“ („Белгийска независимост“), излизащ в Брюксел от 1830 до 1937 г. Този вестник е осветлявал широко политическия и обществен живот на по-големите страни от Западна Европа. Както се вижда от дневника на А. Г. Достоевекая, нейният мъж, е чел през 1867—1868 г.г, вестник „Indépendance Belge“. („Дневник А. Г. Достоевской 1867 г.“, М., 1923, стр. 36.) . А с нашия Портос, Епанчин, напълно скъсах отношенията си след една история, която се случи преди три години във влака по повод едно къдраво кученце.

— Едно кученце! Това пък какво е? — с особено любопитство попита Настасия Филиповна. — История с кученце? Позволете, и то във влака!… — сякаш се мъчеше да си припомни тя.

— О, глупава история, дори не заслужава да се повтаря: заради гувернантката на княгиня Белоконская, мистрис Шмид, но… дори не заслужава да се повтаря.

— Непременно ще я разправите! — весело извика Настасия Филиповна.

— И аз още не съм я чувал! — забеляза Фердишченко. — C'est du nouveau. 32 32 Това е нещо ново (френ.).

— Ардалион Александрович! — чу се пак молещият глас на Нина Александровна.

— Татенце, търсят ви! — извика Коля.

— Глупава история, ще я разправя с две думи — почна самодоволно генералът. — Оттогава изминаха две години! Дори няма и толкова, току-що бяха открили новата… ска железопътна линия. Бях навлякъл вече цивилното облекло. Тичах по много важни за мене работи във връзка с предаване на службата ми и си бях взел билет за първа класа: качвам се, сядам, пуша. Тоест продължавам да пуша, бях запушил преди това. Сам съм в купето. Пушенето не е забранено, но не е и позволено; значи, полупозволено е, както винаги; и после според човека. Прозорецът отворен. Изведнъж, тъкмо преди да тръгне влакът, две дами с кученце се настаняват точно срещу мене; закъснели бяха; едната облечена най-разкошно, в светлосин тоалет; другата по-скромно, в рокля от черна коприна с пелеринка. Хубавички, гледат надменно, говорят английски. Аз, разбира се, нищо; пуша си. Тоест помислих за момент, но все пак продължавам да пуша, защото прозорецът е отворен и димът излиза. Кученцето лежи върху коленете на дамата в светлосиньо, мъничко колкото юмрука ми, черно с бели лапички, с една дума, рядкост. Носи сребърно герданче с герб. Аз си мълча. Забелязвам само, че дамите май се сърдят — зарад пурата ми, разбира се. Едната почва да ме фиксира през лорнета си от костенурка. Аз пак си мълча, защото те не казват нищо! Да бяха казали, предупредили, помолили, та нали за това е най-сетне човешкият език! А те мълчат… Изведнъж — и то без най-малко, повтарям, без ни най-малко предупреждение, ей тъй сякаш й се бе взел умът — дамата в светлосиньо грабва пурата от ръката ми и през прозореца. Влакът лети, аз я гледам като полуумен. Дива жена; дива жена, ей тъй съвсем в диво състояние; а пък снажна, пълна, висока жена, блондинка, румена (много дори), очите й святкат срещу мене. Без да кажа нито дума, с необикновена вежливост, с най-голяма вежливост, с най-изтънчена, така да се каже, вежливост, аз посягам с два пръста към кученцето, хващам го деликатно за шията и го хвърлям през прозореца подир пурата! То едва изквича! Влакът продължава да лети…

— Вие сте чудовище! — извика Настасия Филиповна, като се смееше високо и пляскаше с ръце като девойче.

— Браво, браво! — викаше Фердишченко. Усмихна се и Птицин, за когото появяването на генерала беше също така извънредно неприятно; засмя се дори Коля и също извика: „Браво!“

— И аз бях прав, прав, три пъти прав! — продължи с жар тържествуващият генерал. — Защото ако е забранено да се пуши във вагоните, още повече е забранено да се държат в тях кучета.

— Браво, татенце! — възторжено извика Коля. — Великолепно! И аз непременно, непременно бих направил същото!

— А какво направи дамата? — с нетърпение запита Настасия Филиповна.

— Тя ли? О, тъкмо там е и цялата неприятност — продължи намръщен генералът, — без да каже нито дума и без най-малко предупреждение тя ме плесна по бузата! Дива жена; съвсем в диво състояние.

— А вие?

Генералът сведе очи, вдигна вежди, сви рамене, стисна устни, разпери ръце, помълча и изведнъж рече:

— Увлякох се!