Фьодор Достоевски - Идиот

— Имаш право, чиновнико! — отговори Рогожин. — Имаш право, пияна душо! Ех, тъй да бъде. Настасия Филиповна! — извика той, вперил в нея полуумен поглед, като хем се плашеше, хем изведнъж се окуражаваше до дързост. — Ето осемнадесет хиляди! — И той тръшна на масичката пред нея една пачка, завита в бяла хартия и завързана на кръст с връвчици. — Ето! И… и още ще има!

Той не посмя да довърши това, което искаше да каже.

— Не-не-не! — зашепна му пак Лебедев, страшно уплашен; лесно беше да се отгатне, че се бе уплашил от грамадната сума и предлагаше да се опита с много по-малка.

— Не, драги, по тези въпроси ти си глупак, не знаеш мярка… но явно е, че и двамата сме глупаци! — сепна се и трепна изведнъж Рогожин, като долови святкащия поглед на Настасия Филиповна. — Е-ех! Сбърках аз, дето те послушах — прибави той с дълбоко разкаяние.

Настасия Филиповна се вгледа в разстроеното лице на Рогожин и изведнъж се разсмя.

— Осемнадесет хиляди, на мене? Ето на, веднага проличава простакът! — прибави тя изведнъж с дръзка фамилиарност и стана от дивана, сякаш се канеше да си ходи. Ганя наблюдаваше цялата сцена със замряло сърце.

— Тогава предлагам четиридесет хиляди, четиридесет вместо осемнадесет! — извика Рогожин. — Ванка Птицин и Бискуп обещаха да ми донесат към седем часа четиридесет хиляди. Четиридесет хиляди! Всичките ще бъдат на масата!

Сцената вземаше крайно безобразен обрат, но Настасия Филиповна не преставаше да се смее и не си отиваше, сякаш наистина искаше да я продължи. Нина Александровна и Варя също станаха от местата си и уплашено, мълчаливо чакаха да видят докъде ще се стигне; очите на Варя святкаха, но на Нина Александровна всичко това се бе отразило болезнено; тя трепереше и имаше вид на човек, който ей сега ще припадне.

— Щом е така — сто! Още днес ще донеса сто хиляди! Птицин, помагай, ще изкяриш!

— Ти си полудял! — пошепна изведнъж Птицин, като се приближи бързо до него и го хвана за ръката. — Ти си пиян, ще повикат полиция. Къде се намираш?

— Пиянски приказки — каза Настасия Филиповна, сякаш за да го подразни.

— Не, не са празни приказки, парите ще ги имам! До довечера ще ги имам. Птицин, помагай, лихварска душо, какъвто щеш процент вземи, но намери до довечера сто хиляди; ще докажа, че ще устоя на думата си! — извика изведнъж екзалтирано Рогожин.

— Но какво значи всичко това? — викна изведнъж заплашително и сърдито Ардалион Александрович, като направи няколко крачки към Рогожин. Неочакваната намеса на стареца, който досега бе мълчал, излезе много комична. Чу се смях.

— Този пък откъде дойде? — засмя се Рогожин. — Ела с нас, старче, ще пиеш до насита!

— Това е вече подло! — извика Коля, разплакал се от срам и яд.

— Та няма ли да се намери нито един между вас, който да изхвърли оттук тази безсрамница! — извика изведнъж Варя, цяла трепереща от гняв.

— Мене ли наричат безсрамница! — с пренебрежителна веселост отвърна Настасия Филиповна. — А аз, глупачката, дойдох да ги поканя за тази вечер у дома! Ето как ме третира вашата сестричка, Гаврила Ардалионович!

Ганя остана за момент като гръмнат от нападката на сестра си; но като разбра, че Настасия Филиповна този път наистина си отива, хвърли се като луд върху Варя и в яростта си я хвана за ръката.

— Какво направи? — извика той, като така я гледаше, че сякаш искаше да я унищожи на място. Той се беше съвсем объркал и не можеше да събере мислите си.

— Какво съм направила? Къде ме дърпаш? Да не искаш да я моля за прошка, задето оскърби майка ти и дойде да опозори твоя дом, окаянико? — извика пак Варя, като тържествуваше и гледаше предизвикателно брат си.

Няколко мига те стояха така един срещу друг, лице срещу лице. Ганя все още държеше ръката й в своята. Варя я дръпна, веднъж, втори път, с все сила, но не можа да изтърпи и изведнъж разярена заплю брат си в лицето.

— Брей, че момиче! — извика Настасия Филиповна. — Браво, Птицин, поздравявам ви!

На Ганя притъмня пред очите и съвсем забравил се, той замахна с все сила към сестра си. Щеше да я улучи право в лицето. Но изведнъж друга ръка спря ръката на Ганя.

Между него и сестра му бе застанал князът.

— Стига, достатъчно! — каза той твърдо, макар че цял трепереше като от необикновено силно сътресение.

— Ти винаги ли ще се изпречваш на пътя ми! — изрева Ганя, като пусна ръката на Варя и крайно разярен, зашлеви със свободната си ръка една силна плесница на княза.

— Ах! — плесна с ръце Коля. — Ах, Боже мой!