Фьодор Достоевски - Идиот

— Пийнете вода — прошепна той на Ганя. — И не гледайте така…

Явно бе, че той каза това, без да прави някаква сметка, без да мисли каквото и да било, така, просто несъзнателно; но думите му подействуваха извънредно много. Като че ли всичката злоба на Ганя начаса се изля върху княза; той го хвана за рамото и го загледа мълчаливо, отмъстително и враждебно, сякаш нямаше сили да продума. Настъпи общо вълнение: Нина Александровна дори леко извика, Птицин пристъпи разтревожен напред, Коля и Фердишченко, които се бяха появили на вратата, се спряха смаяни, само Варя все още гледаше изпод вежди, но наблюдаваше с внимание. Тя не бе седнала, а стоеше встрани до майка си, скръстила ръце на гърди.

Но Ганя веднага, почти в първия миг, след като хвана княза, се опомни и избухна в нервен смях. Дошъл бе напълно на себе си.

— Какво ви е прихванало, княже, да не сте доктор? — извика той колкото се може по-весело и наивно. — Дори ме изплаши; Настасия Филиповна, мога да ви го представя, това е един много ценен субект, макар че и самият аз го познавам едва от тая сутрин.

Настасия Филиповна гледаше изненадано княза.

— Княз? Той княз? А пък аз, представете си, одеве в антрето го взех за лакей и го пратих тук да доложи! Ха-ха-ха!

— Няма значение, няма значение! — обади се Фердишченко, като бързо се приближи, зарадван, че почнаха да се смеят. — Няма значение: Se non e vero… 29 29 Първата част от италианската пословица: „Se non e vero, е bene trovato“. — Ако не е вярно, поне е добре измислено. — Б.пр.

— Насмалко не ви нахоках, княже. Извинете, моля ви се. Фердишченко, ами вие какво правите тук по това време? Мислех, че поне вас няма да заваря. Кой? Какъв княз? Мишкин? — попита повторно тя Ганя, който в това време успя да й представи княза, все още държейки го за рамото.

— Наш наемател — повтори Ганя.

Явно представяха княза като нещо рядко (и тъкмо сгоден случай за всички да излязат от фалшивото положение), почти го натрапваха на Настасия Филиповна; князът дори чу ясно думата „идиот“, която, изглежда, бе пошепнал зад него Фердишченко, за да осведоми Настасия Филиповна.

— Кажете, защо не ми обяснихте преди малко, когато аз направих такава ужасна грешка… с вас? — продължи Настасия Филиповна, като разглеждаше най-безцеремонно княза от глава до пети; тя чакаше с нетърпение отговора, сякаш бе напълно убедена, че непременно ще й отговорят така глупаво, че ще бъде невъзможно да не се засмее.

— Останах учуден, като ви видях тъй изведнъж… — измънка князът.

— Но как познахте, че съм аз? Къде сте ме виждали по-рано? Но май че наистина аз съм го виждала някъде? И позволете да ви попитам, защо преди малко замръзнахте на мястото си? Какво има в мене толкова поразително?

— Хайде, хайде! — продължи да гримасничи Фердишченко. — Хайде говорете де! О, Господи, какво ли не бих отговорил аз на такъв въпрос! Хайде… Ей, че си дръвник, княже, след всичко това!

— И аз на ваше място бих казал много неща — засмя се князът на Фердишченко; след това се обърна към Настасия Филиповна: — Преди малко ме смая силно вашият портрет, после говорих за вас с Епанчини… а рано тази сутрин, преди още да пристигна в Петербург, във влака Парфьон Рогожин ми разказа много неща за вас… Дори в момента, когато ви отворих вратата, също мислех за вас и ето че изведнъж ви видях пред себе си!

— Но как познахте, че съм аз?

— По портрета и после…

— И после какво?

— И после, защото точно такава ви виждах във въображението си… Аз също като че ли съм ви виждал някъде.

— Къде? Къде?

— Като че ли съм виждал някъде очите ви… но това е невъзможно! Аз само така… Не съм живял никога тук. Може би насън…

— Ама че княз! — извика Фердишченко. — Вземам назад моето Se non e vero. Впрочем… впрочем всичко това той казва от невинност! — прибави той със съжаление.

Князът каза тези няколко фрази с неспокоен глас, като спираше често, за да си поеме дъх. Всичко в него издаваше необикновено вълнение. Настасия Филиповна го гледаше с любопитство, но вече не се смееше. Тъкмо в този момент се чу изведнъж нов, силен глас иззад групата, която бе заобиколила, плътно княза и Настасия Филиповна, и така да се каже; разбута групата и я раздели на две. Пред Настасия Филиповна застана самият баща на семейството, генерал Иволгин. Той беше с фрак и с чист нагръдник; мустаците му бяха боядисани…

Това вече Ганя не можа да изтърпи.

Честолюбив и суетен до мнителност, до хипохондрия; търсещ през тези два месеца поне някаква точка, на която да се опре по-достойно и да се покаже по-благороден; чувствуващ, че още е новак в избрания път и че може би няма да издържи; решен най-сетне от отчаяние да бъде истински грубиян в къщи, дето беше деспот, но без да посмее да действува по същия начин пред Настасия Филиповна, която го държеше в пълна (неизвестност до последния момент и бе взела надмощие над него; „нетърпелив просяк“, както го наричаше самата Настасия Филиповна, за което му беше вече донесено; заклел се в какво ли не по-късно да й плати скъпо за всичко това, без да загуби в същото време детинската надежда да свърже двата края и да изглади всички противоречия — той трябваше сега да изпие и тази горчива чаша и което беше най-лошото — в такъв момент! Писано му бе да изтърпи още едно непредвидено, но най-страшно изтезание за един суетен човек — мъката да се черви за близките си, и то в собствения си дом. „Но струва ли най-сетне всичко това самата награда!“ — помисли си в този миг Ганя.