Фьодор Достоевски - Идиот

— Ти все още се съмняваш и не ми вярваш; не се тревожи, няма да има нито сълзи, нито молби както по-рано, от моя страна поне. Всичкото ми желание е да те видя щастлив и ти го знаеш; примирих се със съдбата, но моето сърце ще бъде винаги с тебе, безразлично дали ще останем заедно, или ще се разделим. Аз отговарям, разбира се, само за себе си; не можеш да искаш същото от сестра си…

— А, пак тя! — извика Ганя, като погледна подигравателно и враждебно сестра си. — Мамичко! Кълна ви се, пак в това, за което вече съм ви давал дума: никой никога няма да посмее да се държи зле с вас, докато аз бъда тук, докато съм жив. Безразлично за когото и да става дума, аз ще искам от всеки, който прекрачи нашия праг, да храни най-голямо уважение към вас…

Ганя беше толкова радостен, че гледаше майка си почти примирително, почти нежно.

— Никога не съм се бояла за себе си, Ганя, ти го знаеш; не за себе си се тревожих и се измъчвах през цялото това време. Казват, че днес всичко ще бъде свършено. А какво ще бъде свършено?

— Тя обеща да обяви довечера у дома си: съгласна ли е, или не — отговори Ганя.

— Почти три седмици ние избягвахме да говорим за това и така беше по-добре. Сега, когато всичко е вече свършено, ще си позволя да те попитам само едно: как можа да ти даде съгласието си и дори да ти подари портрета си, когато ти не я обичаш? Как можа ти една такава жена… една такава…

— Толкова опитна, нали?

— Не исках да кажа това. Как можа до такава степен да я заблудиш?

В този въпрос се почувствува изведнъж необикновено раздразнение. Ганя постоя, помисли около минута и каза, без да скрива подигравката си:

— Вие се увлякохте, мамичко, и пак не се стърпяхте и ето винаги така започваха и се разгаряха караниците между нас. Вие казахте: няма да има нито разпитвания, нито укори, а те вече започнаха! По-добре да оставим това; да, да го оставим; такова беше поне вашето намерение… Аз никога и за нищо на света няма да ви оставя; друг най-малкото би избягал от такава сестра — вижте как ме гледа сега! Но да турим точка на всичко това! Толкова вече се радвах… А откъде знаете, че аз мамя Настасия Филиповна? Колкото до Варя, да прави каквото ще — и точка. Чашата вече преля!

Ганя се разгорещяваше при всяка дума и ходеше машинално из стаята. А такива разговори веднага се превръщаха в жива рана за всички членове на семейството.

— Аз казах, че ако тя влезе тук, аз ще си изляза и да знаете, че ще сдържа думата си — каза Варя.

— От вироглавство! — извика Ганя. — От вироглавство не се и омъжваш! Какво съскаш срещу мене? Аз пет пари не давам, Варвара Ардалионовна; ако искате — можете още сега да изпълните намерението си. Страшно ми дотегнахте вече! Как! Вие се решавате най-после да ни оставите, княже — извика той на княза, като го видя, че става.

В гласа на Ганя се долавяше оная степен на раздразнение, при която човек сам почти се радва на това раздразнение и му се отдава без всякаква задръжка и едва ли не с нарастваща наслада, без да мисли докъде ще го наведе това. Вече на прага на вратата князът се обърна, за да отговори, но като видя по болезнения израз на лицето на оскърбителя си, че още една капка и чашата ще прелее, извърна се и излезе мълчаливо. След няколко минути той разбра по ехото, което идеше от гостната, че в негово отсъствие разговорът е станал още по-шумен и по-откровен.

Той мина през залата в антрето, за да отиде в коридора, а оттам в стаята си. Като минаваше край изходната врата към стълбата, той чу и забеляза, че отвън някой прави отчаяни усилия да звънне; но звънецът сигурно бе нещо повреден, защото едва-едва трепваше, а звук не се чуваше. Князът вдигна резето, отвори вратата и — се дръпна назад изумен, дори цял потрепери: пред него стоеше Настасия Филиповна. Веднага я позна по портрета. Когато го видя, очите й блеснаха от изблик на яд; тя мина бързо в антрето, като го блъсна с рамото си, и каза разгневена, сваляйки шубата си:

— Ако те мързи да поправиш звънеца, поне стой в антрето да отваряш, когато тропат. Гледай, сега пък изтърва шубата. Говедо!

Наистина шубата беше на земята; Настасия Филиповна бе я хвърлила зад себе си, без да чака князът да я свали и без да забележи, че той не можа да я хване.

— Ти си за изпъждане. Върви доложи.

Князът отвори уста да каже нещо, но толкова бе объркан, че не можа да продума ни дума и тръгна към гостната, с шубата, която бе вдигнал от земята.

— Сега пък отива с шубата! Защо я носиш? Ха-ха-ха! Да не си полудял?

Князът се върна и я загледа като истукан; когато тя се засмя — усмихна се и той, но все още не можеше да мръдне езика си. В първия момент, когато й отвори вратата, той беше бледен, сега изведнъж червенина заля лицето му.