Фьодор Достоевски - Идиот

— Да, за известно време може би — промълви князът и като че ли се запъна малко.

— Княже, мама ви моли да идете при нея — извика Коля, като надникна през вратата. Князът се понадигна, за да отиде, но генералът сложи дясната си ръка на рамото му и приятелски го накара пак да седне на дивана.

— Като истински приятел на вашия баща, желая да ви предупредя — каза генералът, — както сам виждате, аз станах жертва на една трагична катастрофа; но без съд! Без съд! Нина Александровна е рядка жена. Варвара Ардалионовна, дъщеря ми, е рядка дъщеря! Обстоятелствата ни принудиха да даваме стаи под наем — нечувано падение!… Аз, който бях на път да стана генерал-губернатор!… Но на вас винаги ще се радваме. А пък в моя дом става трагедия!

Князът го гледаше въпросително и е голямо любопитство.

— Готви се женитба, и то необикновена женитба. Женитба между съмнителна жена и млад човек, който би могъл да бъде камерюнкер. Искат да доведат тази жена в къщата, дето живеят моята дъщеря и моята жена! Но докато съм жив, тя няма да влезе тук! Ще легна на прага и нека тя мине през мене!… С Ганя сега почти не говоря, избягвам дори да го срещна. Нарочно ви предупреждавам; но щом ще живеете у нас и без това ще бъдете свидетел. Ала вие сте син на моя приятел и аз имам правото да се надявам…

— Княже, направете ми удоволствието, елате при мене в гостната — повика го Нина Александровна, която дойде вече сама на вратата.

— Представи си, мила моя — извика генералът, — излиза, че аз съм, бавил княза!

Нина Александровна погледна укорно генерала, след това хвърли изпитателен поглед към княза, но не каза нито дума. Князът тръгна след нея; но щом влязоха в гостната и седнаха, а Нина Александровна едва бе почнала бързо и полугласно да разправя нещо на княза, изведнъж в стаята пристигна сам генералът. Нина Александровна тутакси млъкна и явно ядосана, се наведе над плетивото си. Генералът може би забеляза това, но не загуби чудесното си настроение.

— Син на моя приятел! — извика той, обръщайки се към Нина Александровна. — Такава неочаквана среща! Отдавна вече бях престанал да го смятам за възможно. Но, мила моя, нима не помниш покойния Николай Лвович? Нали го завари… в Твер?

— Не си спомням за Николай Лвович. Той вашият баща ли е? — попита тя княза.

— Баща ми; но той е умрял, струва ми се, не в Твер, а в Елисаветград — плахо забеляза князът на генерала. — Чувал съм от Павлишчев…

— В Твер — настоя генералът, — малко преди да умре, го преведоха в Твер, и то дори още преди да се развие болестта му. Вие бяхте още твърде малък и не сте могли да запомните нито преместването, нито пътуването: а Павлишчев може да е сгрешил, макар че беше чудесен човек.

— Вие познавахте и Павлишчев?

— Рядък човек беше, но аз бях личен свидетел. Аз благослових баща ви на смъртния одър…

— Но баща ми е умрял като подсъдим — забеляза отново князът, — макар че никога не можах да узная какво точно е било обвинението му; той е умрял в болницата.

— О, това беше по делото с редника Колпаков и несъмнено князът щеше да бъде оправдан.

— Така ли? Вие знаете сигурно? — попита князът с особено любопитство.

— Как да не знам! — извика генералът. — Съдът прекрати заседанията си, без да реши нещо. Невъзможно дело! Дори може да се каже тайнствено дело: умира щабскапитан Ларионов, ротен командир; назначават княза да изпълнява временно службата му; добре. Редникът Колпаков извършва кражба — кожа за ботуши от другаря си — и я пропива; добре. Князът — и забележете, това става в присъствието на фелдфебела и ефрейтора — мъмри строго Колпаков и го заплашва с бой. Много добре. Колпаков отива в казармата, ляга на наровете и след четвърт час умира. Прекрасно, но случаят е неочакван, почти невъзможен. Тъй или иначе, погребват Колпаков; князът прави рапорт и след това заличават Колпаков от списъците. Наглед какво по-хубаво от това? Но точно след половин година на бригадния преглед редникът Колпаков, сякаш нищо не е било, се явява отново в трета рота, втори батальон на Новоземлянския пехотен полк 26 26 … на Новоземлянския пехотен полк. — Фантастичният характер на разказа на генерала се подчертава от това, че в устата му е вложено името на полка, заето от Грибоедов: От полка, казвате, на негово величество, от мускетарския, навоземляноки полк? („От много ум“, д. III, явя. 12.) , от същата бригада и от същата дивизия!

— Как! — извика князът извън себе си от учудване.

— Не може да е така, това е грешка! — обърна се изведнъж към него Нина Александровна, като го гледаше почти с тъга. — Mon mari se trompe. 27 27 Моят мъж греши (френ.).