Фьодор Достоевски - Идиот

След като поздрави доста сухо майка си, не каза нито дума за поздрав на сестра си и изведе веднага Птицин някъде вън от стаята. Ганя представи обстойно, но с къси изрази княза, а Нина Александровна му каза няколко любезни думи и поръча на надникналия през вратата Коля да го заведе в средната стая. Коля беше момче с весело и доста мило лице, с естествени и вдъхващи доверие маниери.

— А къде е багажът ви? — попита той, като заведе княза в стаята.

— Аз имам едно вързопче; оставих го в антрето.

— Ей сега ще ви го донеса. Цялата ни прислуга се състои от готвачката и Матрьона. Затова и аз помагам. Варя ни надзирава и се кара на всички ни. Ганя казва, че сте пристигнали днес от Швейцария?

— Да.

— А хубаво ли е в Швейцария?

— Много.

— Има ли планини?

— Има.

— Ей сега ще ви донеса нещата.

Влезе Варвара Ардалионовна.

— Матрьона ще ви направи веднага леглото. Имате ли куфар?

— Не, само едно вързопче. Брат ви отиде да го донесе; то е в антрето.

— Освен това вързопче там няма никакъв вързоп; къде сте го сложили? — каза Коля, връщайки се в стаята.

— Но аз нямам нищо друго — каза князът, поемайки вързопчето си.

— О-о! А аз помислих да не го е отмъкнал Фердишченко.

— Не дрънкай глупости — каза строго Варя, която дори с княза говореше много сухо, макар и вежливо.

— Chère Babette 24 24 Драга Бабет (френ.). , с мене можеш да се държиш и по-нежно, аз не съм Птицин.

— Тебе мога и да те набия, Коля, толкова си глупав още. За всичко, което ви потрябва, можете да се обръщате към Матрьона; обядваме в четири и половина. Можете да обядвате заедно с нас, можете и в стаята си, както обичате. Да излезем, Коля, не пречи на господина.

— Да излезем, енергична жено!

На излизане те се сблъскаха с Ганя.

— Татко в къщи ли е? — попита Ганя и като чу утвърдителния отговор на Коля, пошепна му нещо на ухото.

Коля кимна с глава и излезе подир Варвара Ардалионовна.

— Две думи, княже, съвсем забравих да ви кажа нещо по тези… работи. Една молба: ако само не ви много затруднява, имайте добрината да не дрънкате, нито тук за това, което стана преди малко, между мене и Аглая, нито там за онова, което ще видите тук; защото и тук има не малко безобразия. По дяволите, впрочем… Поне днес си дръжте езика.

— Но аз ви уверявам, че брътвих много по-малко, отколкото си мислите — каза князът с известно раздразнение срещу укорите на Ганя. Явно бе, че отношенията им се влошаваха все повече и повече.

— Все пак доста бели ми навлякохте днес. С една дума, моля ви за тази услуга.

— Забележете още и това, Гаврила Ардалионович, та с какво бях обвързан преди малко и защо да не можех да спомена за портрета? Вие не бяхте ме молили да не казвам нищо.

— Пфуй, каква лоша стая — забеляза Ганя, като се огледа презрително, — тъмна и прозорците гледат към двора. Във всяко отношение попаднахте не навреме у нас… Но вината не е моя; не аз давам стаи под наем.

Надникна Птицин и повика Ганя; той остави бързо княза и излезе, въпреки че искаше да каже още нещо, но явно се колебаеше и сякаш се срамуваше да започне; а и за стаята се изрази зле като че ли също от смущение:

Едва князът се изми и тури малко в ред тоалета си, вратата отново се отвори и се показа нова фигура.

Това беше един господин на около тридесет години, доста едър, плещест, с грамадна къдрава червеникава глава. Лицето му беше месесто и червено, устните дебели, носът широк и сплеснат, очите малки, потънали в тлъстина и присмехулни, сякаш непрекъснато намигаха. Цялата му външност излъчваше нещо доста нахално. Дрехите му бяха мръсни.

Отначало той отвори вратата точно колкото да си провре главата. Проврялата се глава оглежда около пет секунди стаята, след това вратата се заотваря бавно и цялата фигура изпъкна на прага, но гостенинът не влизаше, а все още с присвити очи разглеждаше оттам княза. Най-сетне той затвори вратата след себе си, приближи се, седна на стол, хвана силно ръката на княза и го тури да седне насреща на дивана, малко встрани.

— Фердишченко — каза той, като се взираше втренчено и въпросително в лицето на княза.

— Е, та какво? — отвърна князът, едва сдържайки смеха си.

— Наемател — каза пак Фердишченко, като все още гледаше княза.

— Искате да се запознаем?

— Е-ех! — рече гостенинът, разроши коси, въздъхна и се загледа в насрещния ъгъл. — Имате ли пари? — попита той изведнъж, като се обърна към княза.

— Малко.

— Колко точно?

— Двадесет и пет рубли.

— Я да ги видя.