Фьодор Достоевски - Идиот

— А! Така, значи! — скръцна със зъби той. — Така, значи, не зачитат записките ми! О! Не влиза в пазарлък — тогава аз ще вляза! Ще видим! Не съм казал още последната си дума… ще видим!… Ще я навра в миша дупка!…

Той гримасничеше, бледнееше, пенеше се; заплашваше с юмрук. Така извървяха няколко крачки. Не се стесняваше ни най-малко от княза и понеже не го смяташе за нищо, държеше се така, като че ли беше сам в стаята си. Ала изведнъж се сети за нещо и се опомни.

— Но как така — обърна се той внезапно към княза, — как така вие (идиот! — прибави той в ума си) — можахте изведнъж да спечелите толкова много доверието й, два часа след като се запознахте? Как стана това?

При всичките му мъки липсваше му само завистта. И изведнъж тя го ужили право в сърцето.

— Това вече не бих могъл да ви обясня — отвърна князът.

Ганя го погледна злобно.

— Не искаше ли да ви подари доверието си, като ви покани в трапезарията? Та нали искаше да ви подари нещо?

— Не мога наистина да си обясня другояче това, което стана.

— Но откъде накъде това доверие, дявол да го вземе! Какво направихте там? С какво се харесахте? Слушайте — суетеше се той съвсем развълнуван (в този момент всичко в главата му беше така объркано и кипеше в безредие, че той не можеше да си събере мислите), — слушайте, не можете ли да се сетите и да си припомните поне нещо от това, което им казахте там, и да ми го повторите от началото в същия ред и със същите думи? Не забелязахте ли нещо, не си ли спомняте?

— О, разбира се, че мога — отговори князът, — още щом влязох и се представих, заприказвахме за Швейцария.

— По дяволите тая Швейцария!

— След това за смъртното наказание…

— За смъртното наказание?

— Да; това стана по повод на нещо… после им разказах как живях там три години и им разправих историята на една бедна селянка…

— По дяволите бедната селянка! По-нататък! — гореше от нетърпение Ганя.

— После им изложих мнението на Шнайдер за моя характер и как той ме накара…

— Да се пръждосва тоя Шнайдер, пет пари не давам за мнението му! По-нататък!

— След това по друг повод заприказвах за лицата, тоест за израза на лицата, и рекох, че Аглая Ивановна е почти толкова хубава, колкото Настасия Филиповна. Ето тогава споменах за портрета…

— Но се повторихте, дали не повторихте това, което чухте преди малко в кабинета? Нали? Нали?

— Още веднъж ви казвам, че не повторих.

— Та откъде тогава, дявол го взел… Чакай! Аглая не показа ли записката на старата?

— Мога със сигурност да ви гарантирам, че не я показа. Аз бях непрекъснато в стаята; а и тя нямаше време.

— Но може да е станало нещо, което вие не сте забелязали… О! Идиот пр-ро-клет — извика той вече извън себе си, — дори за разказване не го бива!

Започнал веднъж да нагрубява и понеже не срещна отпор, Ганя малко по малко престана да се владее, както винаги се случва с някои хора. Още малко и той щеше може би да почне да го ругае, толкова беше разярен. Но тъкмо тази ярост го и заслепи; иначе отдавна щеше да забележи, че този, когото смяташе за „идиот“, може понякога много бързо и тънко да схваща нещата и необикновено задоволително да ги предава. Ала изведнъж се случи нещо неочаквано.

— Трябва да ви забележа, Гаврила Ардалионович — каза внезапно князът, — че по-рано наистина бях толкова болен, че действително бях почти идиот; но отдавна вече аз оздравях и затова ми е малко неприятно, когато ме наричат в очите идиот. Макар че вашите несполуки могат да ви послужат за извинение, но в яда си един-два пъти вие дори ме оскърбихте. Това никак не ми харесва, особено така изведнъж, при първа среща, като вас; и тъй като ние стоим на кръстопът, не е ли по-добре да се разделим: вие ще тръгнете надясно за у вас, а аз наляво. Имам двадесет и пет рубли и сигурно ще си намеря мебелирани стаи.

Ганя се смути ужасно и дори почервеня от срам.

— Извинете, княже — извика той разпалено, като изведнъж замени с крайна вежливост оскърбителния си тон, — за Бога, извинете! Виждате в каква беда съм изпаднал! Вие не знаете още почти нищо, но ако знаехте всичко, сигурно поне малко щяхте да ме извините, макар че, разбира се, аз не заслужавам извинение…

— О, няма нужда толкова да ми се извинявате — побърза да отговори князът. — Та аз разбирам добре големите ви неприятности и затова сте настроен така да обиждате. Хайде да вървим у вас. Аз с удоволствие…

„Не, невъзможно е сега да го оставя да си върви — помисли си Ганя, като злобно поглеждаше по пътя княза, — този хитрец изкопчи всичко от мене, а след това изведнъж свали маската си… Има нещо тук. Но ще видим! Всичко ще се изясни, всичко, всичко! Още днес!“