Фьодор Достоевски - Идиот

— Чакай — каза князът, — отзарана аз питах и дворника, и старата прислужница не е ли нощувала тук Настасия Филиповна. Значи, те вече знаят.

— Знам, че си питал. Аз казах на Пафнутиевна, че Настасия Филиповна е идвала вчера, стояла е при мене десет минути и е заминала за Павловск. Никой не знае, че тя е нощувала тук — никой. Вчера ние влязохме също така тайничката, както днес с тебе. Аз още по пътя си казах, че тя няма да иска да влезе крадешком, но се излъгах! Тя шепнеше, вървеше на пръсти, обви роклята около себе си, за да не шуми, в ръце я държеше, с пръст дори ме заплаши по стълбата да мълча — все от тебе се страхуваше. Във влака беше съвсем като луда, все от страх, и сама пожела да дойде при мене да нощува; отначало мислех да я заведа у вдовицата на учителя, но къде можех! „Там, каза ми тя, той ще ме намери, щом се съмне; ти ме скрий, а пък утре в зори аз ще замина за Москва!“ А оттам искаше да отиде някъде в Орел. И като си лягаше, все повтаряше, че ще отидем в Орел…

— Чакай; какво смяташ да правиш сега, Парфьон?

— Ами ето аз нямам вяра в тебе, задето все трепериш. Нощта ще прекараме тук, заедно. Аз нямам друго легло освен това тук, но ето какво съм намислил: ще вземем възглавниците от двата дивана и ей тук до завесата ще нагласим едно легло за мене и за тебе; така ще спим заедно един до друг. Защото дойдат ли, ще почнат да претърсват, да дирят, веднага ще я намерят и ще я отнесат. Почнат ли да ме разпитват, ще кажа, че аз съм го направил и веднага ще ме отведат. Така че нека сега тя полежи тук до нас, до мене и до тебе…

— Да, да! — с жар потвърди князът.

— Значи, няма да признаем нищо и няма да позволим да я отнесат.

— За нищо на света! — каза твърдо князът. — Не, не, не!

— Така и аз реших, за нищо на света, мое момче, и никому да не я даваме! Ще прекараме нощта спокойно. Аз излязох днес само за един час заранта, през другото време все при нея бях. След това привечер тръгнах да те търся. Боя се и от друго, при тая страшна жега да не почне да мирише. Ти усещаш ли нещо?

— Може да усещам, но не съм сигурен. Призори сигурно ще замирише.

— Аз я покрих с мушама, с хубава американска мушама, а отгоре метнах един чаршаф. Сложих и четири отворени шишенца с ждановска течност, още са там.

— Да, както там… в Москва?

— Зарад миризмата, драги. А пък тя как си почива… Утре заран, като се развидели, погледай я. Какво става с тебе, и да станеш ли не можеш? — с уплаха и учудване попита Рогожин, като видя, че князът толкова трепери, та не може дори да се вдигне.

— Краката не вървят — промълви князът, — това е от страх, знам го… Мине ли ми страхът, ще стана…

— Чакай, ще направя леглото и ти ще си легнеш… и аз до тебе… и ще слушаме… защото, мое момче, аз още не знам… сега още не знам всичко, мое момче, затова предварително ти го казвам, за да го знаеш отнапред…

И като мънкаше тези неясни думи, Рогожин почна да прави леглото. Ясно беше, че още от сутринта той бе мислил как да го приготви. Миналата нощ той бе прекарал на дивана. Ала на дивана нямаше място за двамата, а той искаше непременно да легнат сега един до друг; ето защо с големи усилия домъкна през цялата стая най-различни възглавници от двата дивана и криво-ляво стъкми леглото досам завесата; приближи се до княза, нежно и възторжено го хвана под ръка, повдигна го и го повлече към леглото; оказа се обаче, че князът и сам можеше да ходи; ще рече „почваше да минава страхът“; но все пак той продължаваше да трепери. Той настани княза на по-хубавата възглавница от лява страна и сам се обтегна както беше облечен отдясно с метнати зад тила ръце.

— Защото, приятелю — поде Рогожин изведнъж, — сега е горещо и, то се знае, има миризма… Страх ме е да отворя прозорците; а майка ми има саксии с цветя, много цветя, и те издават прекрасен аромат; мислех да ги донеса тук, но Пафнутиевна ще се сети, защото е любопитна.

— Любопитна е — потвърди князът.

— Би могло да се купят букети и да се отрупа цялата с цветя. Но размислих, драги, че ще бъде жално да я видим покрита с цветя!

— Слушай… — попита князът, обърквайки се, също като човек, който търси в паметта си какво трябва да попита и сякаш веднага забравя това, което си е спомнил — слушай, кажи ми: е какво я уби? С нож ли? С оня същия?

— С него.

— Почакай още! Искам също да те попитам, Парфьон… за много неща аз ще те питам, за всичко… но по-добре кажи ми най-напред сега, за да знам: имаше ли намерение да я убиеш преди сватбата ни, преди самата венчавка, в притвора на черквата, с нож? Да или не?